Борн знаеше, че не може да използва револвера, който беше взел от французина. Нямаше заглушител; звукът от изстрела щеше да го издаде. Той го плъзна в джоба на шлифера си, отстъпи настрана от пищящата жена и сграбчи униформените рамене на обслужващия асансьора, като го завъртя и бутна върху убиеца в тъмен шлифер.
Паниката във фоайето нарастваше, докато Джейсън изтича към остъклените врати на изхода. Портиерът с бутониерата, който преди час и половина беше объркал езика му, крещеше в един телефон на стената, а до него беше застанал униформен пазач с извадено оръжие. Пазачът препречваше изхода с очи, вперени в хаоса. Те внезапно се спряха на него. Измъкването наистина бе трудно. Борн избегна очите на пазача и насочи думите си към началника му при телефона.
— Мъжът с позлатените рамки на очилата! — извика той. — Той! Видях го!
— Какво? Кой сте вие?
— Аз съм приятел на Валтер Апфел. Слушайте какво ви говоря! Мъжът с очилата с позлатените рамки и черния шлифер. Ей там!
Бюрократичният манталитет не се е променил от хилядолетия. При споменаването на името на началника той вече беше готов да възприема заповеди.
— Хер Апфел! — обърна се към пазача портиерът на Гемайншафт. — Нали чухте! Мъжът с очилата. С позлатените рамки!
— Да, сър! — пазачът отиде нататък.
Джейсън се промъкна към вратата покрай портиера. Бутна дясното крило и го отвори, като хвърли бърз поглед зад себе си. Знаеше, че пак трябва да бяга, но не знаеше дали този, който го чакаше отвън до кафявото пежо, няма да го разпознае и изстреля куршум в главата му.
Пазачът току-що беше изтичал покрай мъж в черен шлифер, мъж, който вървеше по-бавно от паникьосаните фигури наоколо, мъж, който изобщо не носеше очила. Той ускори крачката си към изхода, към Борн.
Увеличаващият се хаос вън на улицата беше най-добрата защита на Джейсън. Беше се разчуло какво става в банката; полицейските коли се задаваха по Банхофщрасе с виещи сирени. Той повървя няколко метра надясно, после внезапно се затича, пробивайки си път през любопитната тълпа, и се скри във входа на магазин, а погледът му остана прикован в колите на паркинга. Видя пежото, видя и мъжа до него, с ръка, пъхната застрашително в джоба на шлифера. След не повече от петнайсет секунди към шофьора се присъедини и мъжът с тъмния шлифер, който сега наместваше очилата си и приспособяваше очите си към възстановеното зрение. Двамата проведоха бърз диалог, като междувременно очите им обхождаха Банхофщрасе.
Борн разбра объркването им. Беше излязъл през стъклените врати на Гемайншафт без всякаква паника навън в тълпата. Беше готов да бяга, но изчакваше, докато не се разчисти напълно пътят му към изхода, защото се страхуваше да не го спрат. На никой друг не беше разрешено да го стори — и шофьорът на пежото не беше направил връзката. Не беше разпознал мишената, идентифицирана и белязана за екзекуция в Марсилия.
Първата полицейска кола се появи на сцената, когато мъжът с очилата с позлатени рамки съблече шлифера си и го метна през отворения прозорец на пежото. Той кимна на шофьора, който седна зад кормилото и запали двигателя. Убиецът свали деликатните си очила и направи най-неочакваното нещо, което Джейсън можеше да си представи. Върна се бързо към вратите на банката и се присъедини към полицаите, които нахълтваха вътре.
Борн изгледа пежото, което се изниза от паркинга и се понесе надолу по Банхофщрасе. Тълпата отпред започна да се разпръсва. Много хора се бяха струпали до стъклените врати, въртяха глави един към друг и надничаха вътре, повдигайки се на пръсти. От банката излезе един полицай, разблъска любопитните и разчисти пътека към паркинга. Докато крещеше, откъм северозападния ъгъл дофуча линейка. Сирената и острата пронизваща светлина на покрива предупреждаваха всички да се махнат от пътя й. Шофьорът насочи извънгабаритното си превозно средство към мястото, освободено от изчезналото пежо. Джейсън не можеше да наблюдава повече. Трябваше да отиде до „Карийон дю Лак“, да събере нещата си и да се измъкне от Цюрих и от Швейцария. Към Париж.
Защо Париж? Защо беше настоял сумите да бъдат изпратени в Париж? Това не му беше хрумвало, преди да седне в кабинета на Валтер Апфел, зашеметен от предоставените му необичайни цифри. Надминаваха всичко, което би могъл да си представи — толкова големи, че можеше да реагира само сляпо, инстинктивно. Някакъв инстинкт беше извикал в съзнанието му Париж. Като нещо жизненоважно. Защо?
Отново нямаше време… Видя как персоналът на линейката изнася през вратата на банката носилка. На нея имаше тяло, чиято глава беше покрита — белег на смъртта. Този белег не остана без значение за Борн; без способностите си, които не можеше да свърже с нещо понятно, самият той щеше да е мъртвецът на носилката.