Самотен човек; самотният човек беше отлична мишена. Но ако предположим, че не е сам? Ако предположим, че с него има още някой? Двама не са един, но за самотния вторият бе просто прикритие — особено в тълпата и особено през нощта. А сега беше нощ. Професионалните убийци избягваха да отнемат невинен живот. Не от милосърдие, а от чиста практичност — във всяка последвала паника истинската мишена можеше да избяга.
Той почувства тежестта на револвера в джоба си, но не изпита никакво успокоение от това. Както и в банката, да го използва — дори само да го извади — това означаваше да бъде белязан. Но все пак беше там. Тръгна обратно към центъра на фоайето и след това зави надясно, където се бяха струпали повече хора. Беше върхов вечерен час по време на международна конференция, уговаряха се хиляди планове за вечерта, из фоайето се мотаеха луксозни проститутки, съпровождани от погледи на одобрение или възмущение, навред имаше всевъзможни групички от хора.
До стената имаше мраморен плот, зад който служител проверяваше, с молив в ръка, лист жълта хартия. Беше вдигнал молива като четка за рисуване. Телекси. Пред гишето стояха двама души — дебел възрастен мъж и жена в тъмночервена рокля. Дълбокият цвят на коприната допълваше този на дългата й тицианова коса. Червена коса. Беше жената от асансьора, която се шегуваше за данъците на Цезар и Пуническите войни, докторката, която стоеше пред него на рецепцията и питаше за телекс за нея. Борн погледна зад себе си. Убийците използваха отлично тълпата. Пробиваха си път, извинявайки се учтиво, но твърдо, единият отдясно, другият отляво. Приближаваха се като два края на клещи, готови да го хванат. Не го изпускаха от погледа си и го принуждаваха да бяга сляпо, без посока, без да знае коя пътека води към смърт и къде ще намери задънена улица. А сетне щяха да последват приглушени изстрели, а джобовете им щяха да почернеят от обгаряне…
Докато не го изпускаха от погледа си.
Значи на последния ред… Можем да поспим. Той използва диаскопен прожектор: ще е тъмно.
Джейсън се обърна отново и погледна към червенокосата жена. Беше свършила с телексите си и благодареше на служителя, докато сваляше очилата си с тънки рогови рамки и ги прибираше в чантата си. Стоеше на не повече от два метра от него.
Бертинели вече говори — с много малък ефект, предполагам.
Нямаше време за друго, освен инстинктивни решения. Борн премести куфара в лявата си ръка, отиде бързо до жената при мраморния плот и я докосна по лакътя леко, с колкото е възможно по-малко паника.
— Докторе….
— Моля?
— Вие сте доктор…. — Той отдръпна ръката си смутено.
— Сен-Жак — допълни тя, използвайки френското senh за Сен. — Вие сте онзи от асансьора.
— Не ви познах в първия момент — изрече той. — Казаха ми, че знаете къде говори този Бертинели.
— Вдясно от рецепцията. Седма зала.
— Страхувам се, че няма да мога да я намеря. Имате ли нещо против да ми я покажете? Закъснял съм, а много държа да си направя бележки по изказването му.
— На Бертинели? Защо? Да не сте от някой марксистки вестник?
— Неутрален наблюдател — каза Джейсън, чудейки се как му дойде тази фраза наум. — Тук съм от името на група хора. Те мислят, че той не струва.
— Може би, но трябва да го чуете. Има някои доста брутални неща в това, което говори.
— Не бях прав, така че трябва да ги чуя. Може би ще ми ги посочите.
— Страхувам се, че няма да стане. Ще ви покажа залата, но трябва да се обадя по телефона. — Тя щракна закопчалката на кожената си чанта.
— Моля ви. Побързайте!
— Какво?
— Съжалявам, но много бързам. — Той хвърли поглед вдясно от себе си. Двамата бяха на не повече от пет-шест метра от тях.
— Вие сте грубиян — каза Сен-Жак студено.
— Моля ви! — Той потисна силното си желание да я избута напред, встрани от приближаващия капан, започнал вече да се затваря.
— Ето там. — Жената се запъти към широк коридор, извиващ се откъм лявата част на задната стена. Тук потокът от хора бе по-тънък, но пък бе по-трудно да забележиш някого в тъмната част на фоайето. Стигнаха до нещо, наподобяващо тунел, облицован в тъмночервено кадифе, с врати от двете страни, над които светеха надписи: Зала за конференции едно, Зала за конференции две. В края на коридора имаше двойна врата, отдясно на която златни букви удостоверяваха, че това е входът на Зала седем.
— Ето, моля — каза Мари Сен-Жак. — Внимавайте, като влизате, защото по всяка вероятност е тъмно. Бертинели илюстрира лекциите си с диапозитиви.