— Мда — каза той. — Струва си да се помисли, нали? — Мина му през ума, че по време на целия този ужас и безумие, през последния половин час Сен-Жак не беше изпуснала чантата от ръцете си. Той се пресегна напред и изохка от болка. Болката в гръдния му кош отново стана остра.
— Дай ми чантата си.
— Какво? — Ръката й бързо се отмести от кормилото и сграбчи чантата. Бе отчаян опит да я опази от него.
Той протегна дясната си ръка и пръстите му се вкопчиха в кожата.
— Продължавай да караш, докторе — каза, повдигна чантата и се облегна пак назад.
— Нямаш право… — Тя млъкна, осъзнавайки глупостта на забележката си.
— Знам — отвърна той, отвори чантата й и запали страничната лампичка. Както подобаваше на притежателката й, тя беше подредена безупречно. Паспорт, портмоне, несесер, ключове и сортирани в отделни джобове бележки и писма. Той търсеше една определена бележка — жълтия плик от служителката на гишето на „Карийон дю Лак“. Откри го, отвори го и извади сгънатия лист. Беше телексът от Отава.
Всекидневните доклади първокласни. Продължавай поддръжката. Чакам те на летището, сряда, 26-и. Съобщи или телеграфирай полета. В Лион не пропускай Бо Мониер. Страхотна братовчедка.
С обич, Питър
Джейсън пъхна обратно телеграмата. Видя малка кибритена кутийка със ситен шрифт на снежнобял фон. Взе я и прочете надписа. Кроненхале. Ресторант… Ресторант. Нещо го обезпокои. Не знаеше какво точно, но безпокойството бе факт. Нещо свързано с някакъв ресторант. Задържа кибрита, затвори чантата, пресегна се и я пусна на предната седалка.
— Точно това исках да видя — каза, намествайки се отново в ъгъла, и се взря в кибрита. — Спомням си, че каза нещо за „обаждане от Отава“. Получи си го. Двайсет и шести е след повече от седмица.
— Моля те…
Отчаяната й молба беше зов за помощ. Той го чу и го разбра, но не можеше да отговори. За следващия час, час и нещо имаше нужда от тази жена. Нуждаеше се от нея, така както сакатият се нуждае от патерицата си, или по-точно както човек, който не може да кара кола, се нуждае от шофьор. Но не в тази кола.
— Завий обратно — нареди й. — Карай назад към „Карийон“.
— Към… хотела?
— Да. — Очите му бяха приковани в кибрита, който премяташе от ръка в ръка на светлината на страничната лампичка. — Трябва ни друга кола.
— На нас? Не, не можеш! Няма да отида… — Тя отново млъкна, преди да завърши изречението и мисълта си. Очевидно й хрумна друго. Потъна в мълчание, докато извиваше кормилото в обратна посока по тъмната улица покрай брега на езерото. След това натисна педала на газта толкова силно, че моторът изрева и гумите поднесоха от внезапното ускорение. После рязко отпусна педала и хвана кормилото, опитвайки се да си наложи контрол.
Борн вдигна очи от кибрита и погледна към тъмночервената й дълга коса, която проблясваше на светлината. Извади пистолета от джоба си, наведе се отново напред и застана точно зад нея. Вдигна оръжието, пресегна се през рамото на жената, обърна дулото и го притисна до бузата й.
— Искам да се разберем съвсем ясно. Ще правиш точно това, което ти казвам. Ще стоиш точно до мене и този пистолет ще бъде в джоба ми. Ще бъде насочен към стомаха ти точно така, както е насочен към главата ти в този момент. Както виждаш, спасявам си живота и няма да се поколебая да натисна спусъка. Държа да го проумееш.
— Проумявам го. — Отговорът й беше по-скоро шепот. Тя пое дълбоко дъх през разтворените си устни. Ужасът я беше обзел напълно. Джейсън отмести дулото от бузата й; беше доволен от резултата.
Доволен и отвратен от себе си.
Освободи съзнанието си… Кибритът. Какво му беше на кибрита. Не беше кибритът, а ресторантът — не точно Кроненхале, но ресторант. Тежки завеси, светлина на свещи, черни… триъгълници на фасадата отвън. Бял камък и черни триъгълници. Три… Три черни триъгълника.
Там имаше някой… в ресторанта с три триъгълника отпред. Образът бе толкова ясен, толкова жив… толкова обезпокояващ. Какво беше това? Съществуваше ли изобщо това място?
Може да се появят някои връзки… някои потиснати мозъчни връзки… могат да се отпушат и да започнат да функционират.
Това ли ставаше сега? О, боже, не издържам!
Светлините на „Карийон дю Лак“ вече се виждаха на няколкостотин метра по-нататък. Той не беше обмислил напълно ходовете си, но щеше да действа въз основа на две предположения. Първото бе, че убийците не са в сградата. От друга страна, Борн нямаше намерение да влиза в капан, който сам си е заложил. Познаваше двама от убийците, нямаше да разпознае другите, ако такива бяха оставени в засада.