— Един куриер. Кой друг?
— Откъде дойде този плик?
— Как мога да знам аз? Пристигна в пощенската кутия като всички останали. Извадих го от пакета и го изпратих. Нали ти така искаше? Ти каза, че няма повече да идваш тук.
— Но си го отворил. Просто твърдение.
— Никога!
— Ами ако ти кажа, че са липсвали пари?
— Тогава значи не са платени; не са били в плика! — Гласът на безкракия се извиси. — Както и да е, не ти вярвам. В противен случай нямаше да приемеш сделката. Ти прие тази сделка. Защо тогава си тук сега?
Защото трябва да разбера. Защото полудявам. Виждам и чувам неща, които не разбирам. Аз съм един пълен с умения и възможности… зеленчук! Помогни ми!
Борн се отдръпна от стола и тръгна безцелно към една полица за книги, до която на стената имаше залепени много снимки. С мъжа зад него. Група немски войници, някои от които държаха полицейски кучета, позираха до бараки и огради… и пред висока врата с бодлива тел и част от надпис. DACH…
Дахау.
Мъжът зад него. Беше се раздвижил! Джейсън се обърна; безкракият Шернак беше бръкнал в брезентова чанта, окачена на стола му, очите му горяха, набразденото от белези лице беше разкривено в омраза. Мигновено извади ръката си — държеше револвер със скъсена цев. Стреля, преди Борн да успее да извади своя. Изстрелите бяха светкавични, леденостудена болка прониза лявото му рамо и след това главата. — О! Господи! Борн се хвърли надясно, претърколи се на килима и запрати тежка настолна лампа към инвалида. Превъртя се отново и се озова от другата страна на инвалидното кресло. После се надигна, метна се към Шернак, удари го в гръб с рамото си, изхвърли безкракия от креслото, а междувременно извади пистолета от джоба си.
— Ще ми платят за трупа ти! — изкрещя инвалидът. Гърчеше се на пода и се опитваше да успокои обезформеното си тяло за момент, колкото да вдигне оръжието си. — Няма да ме сложиш в ковчег! Аз ще те видя там! Карлос ще плати! В името на Христа, той ще плати!
Джейсън се изправи и стреля. Главата на Шернак се отметна назад и от гърлото му бликна кръв. Беше мъртъв.
От спалнята се понесе вик. После се превърна в нисък, приглушен, продължителен стон, изпълнен със страх и отвращение. Женски писък… Беше жена, разбира се! Заложницата му, средството за измъкване от Цюрих! О, Христе, не можеше да фокусира очите си! Слепоочието му агонизираше!
Успя да съсредоточи погледа си, но отказваше да възприеме болката. Видя баня с отворена врата, кърпи, вана и… шкафче с огледални врати. Връхлетя вътре и дръпна огледалната врата с такава сила, че тя се откъсна от пантите, падна на пода и се разтроши на парчета. Полици. Бинтове, пластири и… това беше всичко, което успя да сграбчи. Трябваше да се маха, да вземе заложницата и да изчезва! Спалнята, спалнята. Къде беше?
Викът, писъкът… следвай писъка! Стигна до врата и я отвори с ритник. Жената… заложницата му — как й беше името, по дяволите! — Беше се притиснала до стената, от очите й се стичаха сълзи, устните й бяха разтворени. Той се втурна, сграбчи я за китката и я извлече навън.
— Боже мой, ти си го убил! — извика тя. — Един стар човек без…
— Млъкни! — Той я блъсна към вратата, отвори я и я избута навън в коридора. Виждаше разни размазани фигури в рамки на отворените врати, покрай парапетите, в стаите. Фигурите се раздвижиха панически и изчезнаха; чу да се затръшват врати, да крещят хора. Взе ръката на жената в лявата си ръка, хватката му причини остра болка в рамото. Той я бутна към стълбите и я поведе надолу, като я използваше за опора. Дясната му ръка стискаше пистолета.
Стигнаха до фоайето и до тежката външна врата.
— Отвори! — заповяда той на жената; тя се подчини. Минаха покрай пощенските кутии. Той пусна за момент ръката й, за да отвори вратата. Надникна на улицата и се ослуша за сирени. Нито звук. — Хайде! — каза и я дръпна надолу по каменните стълби към тротоара. Бръкна в джоба си, порови се и извади връзката ключове. — Влизай!
Вече в колата разпечата пластирите и ги сложи отстрани на главата си, за да спре кръвта. Дълбоко в съзнанието си изпита странно чувство на облекчение. Раната беше само драскотина; фактът, че е ранен в главата, го беше хвърлил в паника, но куршумът не беше засегнал костта. Не беше я засегнал. Агонията от Пор Ноар нямаше да се върне отново.
— Запали колата, по дяволите! Махай се оттук!
— Къде? Не си ми казал къде. — Жената не крещеше, напротив, беше спокойна. Неадекватно спокойна. С вперени в него очи… гледаше ли го изобщо?
Той отново се почувства зашеметен и отново загуби фокус.
— Щепдекщрасе. — Чу името, докато го изричаше, но не беше сигурен, че гласът е неговият. Можеше обаче да опише външната врата. Олющена тъмночервена боя, напукани стъкла… ръждясали железа. — Щепдекщрасе — повтори.