— Не беше заради теб. — Намери думите и побърза да ги използва. Искаше да потъне в покоя на мрака — както беше желал преди, не помнеше кога. Щеше да го намери, ако тя го оставеше на мира. — Този човек… той ме видя. Той можеше да ме разпознае. Заради него. Търсех него. Махай се сега!
— Като него има още половин дузина — отговори тя, а в гласа й се появи друга нотка. — Не ти вярвам.
— Повярвай ми!
Сега тя стоеше над него. След това изчезна. Беше си отишла! Беше го оставила на мира! Покоят щеше да дойде; тъмните бушуващи води щяха да го погълнат и да измият болката. Той се облегна на колата и се остави теченията в съзнанието му да го понесат.
Някакъв шум наруши покоя му. От мотор на кола, силен и досаден. Вече не му беше все едно; беше се слял с покоя и волността на своето собствено море. Някой постави ръка върху неговата. След това друга, и започна бавно да го дърпа.
— Хайде — каза гласът. — Помогни ми!
— Остави ме да си ида! — Някой изкрещя командата. Той. Но не й се подчиниха. Той се изпълни с възмущение; командите са, за да се изпълняват! Но все пак невинаги. Нещо му го подсказваше. Отново имаше вятър, но не беше цюрихски. На някакво друго място, високо в нощното небе. Появи се сигнал, премигна лампичка и той се понесе нагоре, подхванат от нови и нови необуздани ветрове.
— Добре. Ти си добре — каза подлудяващият глас, който не искаше да обърне внимание на заповедите му. — Вдигни си крака. Вдигни го!… Много добре. Браво. А сега — в колата. Облегни се, по-леко. Така.
Той падаше… падаше в катраненочерното небе. След това падането спря. Всичко спря. Съществуваше само неподвижност. Можеше да чуе собственото си дишане. И стъпки, чуваше стъпки… и шум на затваряща се врата, последван от досаден, бръмчащ звук зад него, пред него… някъде.
Движение, завъртане. Балансът му изчезна и той отново започна да пада, за да спре след това пак. До тялото му имаше друго тяло, някаква ръка го държеше и притискаше надолу. Почувства по лицето си хлад; и вече нищо. Отново се носеше, сега теченията бяха по-нежни, мракът — пълен.
Дочу над себе си гласове. В далечината, но не много надалеч. Образите идваха бавно на фокус, осветени слабо от настолна лампа. Намираше се в доста голяма стая, в легло, широко легло, покрит с одеала. В другия край на стаята стояха двама души, мъж в палто и жена… облечена в тъмночервена пола и бяла блуза. Тъмночервена, като косата…
Сен-Жак? Това беше тя. Стоеше до вратата и разговаряше с мъж, който държеше в лявата си ръка кожена чанта. Говореха на френски.
— Най-вече да си почива — казваше мъжът. — Ако не се свържете с мен, всеки друг би могъл да свали превръзките. Препоръчвам ви това да стане след седмица.
— Благодаря ви, докторе.
— Аз ви благодаря. Бяхте много щедра. Сега ще тръгвам. Може да се видим пак, може и да не се видим.
Лекарят отвори вратата и излезе. След това жената тръгна към вратата и я заключи. Обърна се и видя, че Борн я гледа. Приближи се до леглото бавно и предпазливо.
— Чуваш ли ме? — попита го.
Той кимна.
— Ти си ранен — обясни му. — Доста сериозно, но ако лежиш спокойно, няма да се наложи да те вкарат в болница. Това беше лекар… явно. Платих му с парите, които намерих в дрехите ти. Малко повече от обичайното, но ми казаха, че той заслужава доверие. Беше твоя идея все пак. Докато карах насам, непрекъснато повтаряше, че трябва да намериш лекар, на когото можеш да платиш, за да си държи устата затворена. Оказа се прав. Не беше трудно.
— Къде сме? — чу гласа си; беше слаб, но все пак го чу.
— В едно село, което се нарича Ленцбург, на двайсет и пет километра от Цюрих. Докторът е от Волен. Това е близкият град. Ще дойде да те види след една седмица, ако си още тук.
— Как?… — опита да се надигне, но нямаше сила. Тя го докосна по рамото; беше заповед да легне отново.
— Ще ти кажа какво се случи и може би това ще отговори на въпросите ти. Поне така се надявам, защото в противен случай не мисля, че аз ще мога. — Бе неподвижна, гледаше надолу към него, а гласът й беше спокоен. — Едно животно ме изнасилваше — след което имаше заповед да ме убие. Нямаше начин да оживея — Там, на Щепдекщрасе, ти се опита да ги спреш и когато не успя, ми каза да викам, да продължавам да пищя. Беше всичко, което можа да направиш, и когато ми крещеше, рискуваше да бъдеш самият ти убит на място. По-късно си се измъкнал някак — не знам как, но знам, че междувременно те бяха ранили доста зле — и дойде да ме намериш.