— Вие не сте методична. Вие сте забележителна.
— И методична ми стига.
— Как намерихте доктора?
— Направо тук. Le Conciérge, или както наричат портиера в Швейцария. Спомни си, че те превързах толкова добре, колкото ми беше възможно, и спрях кръвта, доколкото можах. Както повечето хора, имам някаква представа за първа помощ. Което ще рече, че трябваше да съблека дрехите ти. Намерих парите и ми стана ясно какво си имал предвид, като казваше, че трябва да намеря лекар, на когото можеш да платиш. У теб имаше хиляди и хиляди долари. Имам понятие от обменните курсове.
— Това е само началото.
— Какво?
— Няма значение. — Отново се опита да се надигне. Беше невероятно трудно. — Не се ли страхуваш от мен? От това, което си направила?
— Разбира се, че се страхувам. Но знам какво направи ти за мен.
— Прекалено много се доверяваш. Аз не бих го направил при подобни обстоятелства.
— Може би не преценяваш добре обстоятелствата. Ти все още си много слаб, а пистолетът ти е у мен. Още повече, нямаш никакви дрехи.
— Никакви?
— Даже и шорти. Изхвърлих всичко. Не ти ли се струва, че ще изглеждаш доста глуповато, ако тичаш по улиците с едно пластмасово портмоне-колан?
Борн се засмя въпреки болката, защото си спомни за Ла Сиота и маркиз Дьо Шамбо.
— Методично — изрече той.
— Много.
— Какво става сега?
— Записах името на лекаря и платих наема за стаята за една седмица. Le Conciérge ще ти носи храна от днес на обяд нататък. Аз ще остана тук до сутринта. Вече е почти шест часът. Скоро ще съмне. Ще се върна в хотела за останалите си вещи и самолетните билети и ще направя всичко възможно да не споменавам нищо за теб.
— Ами ако ти се наложи? Може да са те разпознали?
— Ще отричам. Беше тъмно. Цялата зала приличаше на лудница.
— Е, сега вече не си методична. Поне не толкова, колкото ще е цюрихската полиция. Имам по-добра идея. Обади се на приятелката си и й кажи да опакова нещата ти и да плати сметката. Вземи от мен колкото пари са ти необходими и хващай първия самолет за Канада. По-лесно е да отричаш от голямо разстояние.
Тя го погледна, без да продума нищо, и след това кимна.
— Това е много изкушаващо.
— Много е логично.
Тя продължи известно време да се взира в него, вътрешното й напрежение растеше — издаваха го очите й. Обърна се и отиде до прозореца, вгледана в първите лъчи на изгряващото слънце. Той я наблюдаваше. Усещаше, че е напрегната, знаеше на какво се дължи това, виждаше лицето й в бледите оранжеви отблясъци на зората. Нищо не можеше да направи, тя беше направила онова, което считаше за необходимо, защото страхът и ужасът я бяха напуснали. Под влиянието на ужасното разложение, което никой човек не бе способен да проумее. Под влиянието на смъртта. И извършвайки това, тя бе нарушила всички правила. Сен-Жак извърна глава към него. Очите й горяха.
— Кой си ти?
— Нали чу какво казаха.
— Знам това, което видях! Това, което чувствам!
— Не се опитвай да оправдаеш стореното от теб. Просто си го извършила, и толкоз. Нека така да е.
Нека така да е. О, господи, защо не позволи да съм си аз. Сега щях да съм в покой. Но ти върна част от живота ми и се налага да се боря отново, отново да се сблъсквам с всичко това.
Внезапно тя се оказа до леглото, пистолетът беше в ръката й. Насочи го към него, гласът й затрепера.
— Тогава да приключа с всичко? Може би трябва да се обадя в полицията и да им кажа да дойдат да те вземат?
— Преди няколко часа щях да ти кажа да го направиш. Сега не мога да се накарам да го направя.
— Тогава кой си?
— Казват, че името ми е Борн. Джейсън Чарлс Борн.
— Какво значи „казват“?
Той се загледа в пистолета, в тъмния зев на дулото. Не оставаше нищо друго, освен истината, такава, каквато я знаеше.
— Какво значи? — повтори. — Вие знаете почти толкова, колкото и аз, докторе.
— Какво?
— Точно каквото чу. Може би това ще те накара да се чувстваш по-добре. Или по-зле, не знам. Но може и да е така, защото не знам какво още да ти кажа.
Тя отпусна пистолета.
— Да ми кажеш какво?
— Животът ми започна преди пет месеца на малък остров — Ил дю Пор Ноар — в Средиземно море…
Слънцето се бе изкачило до средата на короните на околните дървета. Лъчите му се процеждаха между разлюлените от вятъра клони и струяха през прозореца, обагряйки стените в причудливи светлинни форми. Борн се отпусна изтощен на възглавницата. Беше свършил; нямаше какво повече да каже.
Мари седеше в едно кожено кресло в другия край на стаята с кръстосани крака. Цигарите и пистолетът лежаха на масата от лявата й страна. Тя почти не беше помръднала, погледът й през цялото време беше прикован в лицето му. Очите й не се отместваха дори когато пушеше, не изпускаха неговите. Беше се превърнала в машина за анализ и обработка на данни и пресяване на факти, така както дърветата прецеждаха светлината.