Джейсън я наблюдаваше, докато говореше. Под овладените й маниери имаше нещо много детско и живо. Беше ентусиастка, но умееше да обуздава ентусиазма си, щом почувстваше, че той започва да бие на очи. Разбира се, че бе много добра в работата си; Джейсън подозираше, че тя никога не прави нищо, без да вложи най-доброто от себе си.
— Напълно съм убеден, че си — имам предвид, добра — но остава ли ти време за нещо друго?
— Какво друго?
— О, обикновените неща. Съпруг, семейство, къща с бяла метална ограда.
— Може и да дойдат някой ден, не ги изключвам.
— Не са ли вече?
— Не. Имала съм някои по-сериозни връзки, но без да се стига до годежен пръстен. Или пък сватбена халка.
— Кой е Питър?
Усмивката й помръкна.
— Бях забравила. Ти чете телеграмата.
— Съжалявам.
— Недей. Нали се разбрахме… Питър? Аз обожавам Питър. Живяхме заедно почти две години, но не потръгна.
— Очевидно той няма особени претенции.
— По-добре да няма! — Тя се разсмя отново. — Питър е директор на секцията и се надява на скорошно повишение в кабинета. Ако не се държи прилично, ще кажа на Министерството на финансите от какво не разбира и ще го върнат обратно като SX-две.
— Казва, че ще те посрещне на летището на двайсет и шести. По-добре му телеграфирай.
— Да, знам.
Заминаването й беше нещо, за което не бяха говорили. Избягваха тази тема, все едно се отнасяше за някаква далечна възможност. Нямаше връзка със случилото се, а с нещо предстоящо. Мари беше казала, че иска да му помогне. Той беше приел с мисълта, че тя се ръководи от съмнителна благодарност и че ще остане с него ден-два. И беше благодарен. Но всичко друго бе немислимо.
Поради което и не засягаха темата. Разменяха си думи и погледи, от време на време избухваше тих смях, помежду им се установяваше спокойствие. В редки моменти в отношенията им се появяваше топлина и двамата го осъзнаваха и се отдръпваха един от друг. Всичко друго беше немислимо.
Така непрекъснато се връщаха към необичайното, към ненормалното, към случилото се. Повече към него, отколкото към тях самите, защото то беше непостижимата за разума причина за съвместното им съжителство… съвместно съжителство в една стая в малка селска странноприемница в Швейцария. Абсурд. Той не беше част от подредения и обоснован свят на Мари Сен-Жак. И точно по тази причина провокираше подредения й аналитичен мозък. Необичайните неща трябваше да бъдат изследвани, разнищени и обяснени. Тя стана нетърпелива в настойчивостта си, настойчива колкото и Джефри Уошбърн, но без лекарското търпение. Защото тя нямаше време и го знаеше. Затова понякога стигаше до ръба на поносимото.
— Какво ти прави впечатление, когато четеш вестници?
— Бъркотията. Изглежда, че цари навсякъде.
— Не се занасяй. Кое ти се струва познато?
— Почти всичко, но не мога да кажа защо.
— Дай ми пример.
— Тази сутрин. Имаше някаква статия за американските военни бази в Гърция и последвалите дебати в Обединените нации; руснаците протестирали. Разбирам значението, борбата за власт в Средиземноморието и ексцесиите в Средния изток.
— Дай ми друг пример.
— Имаше статия за контактите на Източногерманското правителство с посолството на Бон във Варшава. Източен блок, Западен блок; отново разбирам.
— Виждаш връзката, нали? Значи имаш ориентация в политиката — геополитиката.
— Или просто съвсем нормални познания за текущите събития. Не мисля, че някога съм бил дипломат. Парите в Гемайншафт изключват всякаква правителствена служба.
— Съгласна съм, но все пак си ориентиран политически. А какво става с картите? Помоли ме да ти купя карти. Какво ти идва наум, като ги разглеждаш?
— В някои случаи имената предизвикват образи, точно както в Цюрих: сгради, хотели, улици… понякога лица. Но никога имена. Лицата нямат имена.
— Все пак си пътувал доста.
— Така ми се струва.
— Знаеш, че си.
— Добре, пътувал съм.
— Как?
— Какво имащ предвид под „как“?
— Това обикновено със самолет ли ставаше, или с кола — не такси, а такава, която ти караш?
— И двете, така ми се струва. Защо?
— Често самолетите означават по-дълги разстояния. Срещал ли си се с хора? Има ли лица по летища, хотели?
— Улици — думата се откъсна неволно от устните му.
— Улици? Защо улици?
— Не знам. Разни лица ме срещат по улиците… и в тихи места. Тъмни места.
— Ресторанти? Кафенета?