Изминаха още три дни и три нощи, изпълнени с топлината на щастието им и с възторга на откритието. Живееха със скоростта на хора, които знаят, че промяната ще настъпи. И когато тя дойде, ще дойде бързо. Трябваше да поговорят за неща, които не можеха да отлагат повече.
Над масата се виеше спираловидно цигарен дим и се смесваше с парата на горещото кафе. Домакинът, жизнерадостен швейцарец, чиито очи поглъщаха повече, отколкото устните му изпускаха, бе излязъл преди няколко минути и им беше оставил местните и цюрихските вестници. Джейсън и Мари седяха един срещу друг; и двамата бяха прегледали новините.
— Има ли нещо в твоите? — попита Борн.
— Старецът, пазачът на Гисан Ке, е бил погребан онзи ден. Полицията все още няма нищо конкретно. Пише, че „разследването продължава“.
— Тук е по-подробно — каза Джейсън, като прелистваше внимателно своя вестник с бинтованата си лява ръка.
— Как е? — Мари погледна ръката му.
— По-добре. Пръстите ми са по-подвижни.
— Знам.
— Имаш мръсно подсъзнание. — Той сгъна вестника. — Ето го. Повтарят написаното вчера. Гилзите и следите от кръв се анализират. — Борн вдигна поглед. — Но са добавили още нещо. Останки от дрехи; не бяха го споменавали преди.
— Това проблем ли е?
— Не и за мен. Дрехите ми са от универсален магазин в Марсилия. А твоите? Има ли нещо специално в плата и в изработката?
— Караш ме да се притеснявам. Не. Всичките ми дрехи са шити от една жена в Отава.
— Значи е невъзможно да се попадне по следите им.
— Не виждам как. Коприната ми я донесе от Хонконг един от нашата секция.
— Купувала ли си нещо от магазините в хотела? Нещо, което е било на теб? Кърпичка, брошка, нещо от този сорт?
— Не. Не си падам много по пазаруването.
— Добре. И на приятелката ти не са й задавали въпроси при напускане на хотела?
— Не. На рецепцията не. Казах ти. Само онези двамата, с които ме видя в асансьора.
— От френската и белгийската делегация.
— Да. Всичко е минало нормално.
— Хайде да анализираме отново.
— Няма какво да анализираме. Пол — онзи от Брюксел — не е видял нищо. Бил е съборен от стола си на пода и е останал да лежи там. Клод — онзи, който се опита да ни спре, спомняш ли си? — отпърво помислил, че на сцената в светлината на прожектора съм аз, но бил ранен от тълпата, преди да успее да отиде в полицията, и го откарали в лечебницата.
— И когато вече е можел да каже нещо — прекъсна я Джейсън, продължавайки думите й, — вече не е бил сигурен.
— Да. Но аз мисля, че е наясно с основната цел на моето пребиваване на конференцията; дегизировката ми не е успяла да го измами. Това ще засили намерението му да не си пъха носа в тази работа.
Борн надигна кафето си.
— Хайде, кажи ми отново за това — каза той. — Ти си търсила нарушения на международните финансови споразумения?
— Е, по-скоро улики за такива. Никой няма да излезе и да каже, че има финансови интереси в страната си и ги защитава, така че, ако има желаещи, те могат да си платят, за да попаднат на канадския пазар на суровини или на друг. Но виждаш кои си пият заедно питиетата, кои вечерят заедно. А понякога става толкова глупаво, както един в Рим, на когото знам, че плаща Аньели — идва и направо те пита колко сериозно гледат в Отава на митническите закони.
— Все още не съм сигурен, че те разбирам.
— Ще разбереш. Твоята собствена страна е много небрежна в това отношение. Кой какво притежава? Колко от американските банки се контролират от парите на ОПЕК? Каква част от промишлеността е собственост на европейски и японски консорциуми? Колко стотици хиляди акра земя се владеят от капитал, изтекъл от Англия, Италия и Франция? Ние всички се безпокоим.
— Наистина ли?
Мари се засмя.
— Естествено. Нищо не прави човека такъв националист, както мисълта, че страната му е собственост на чужденци. Всеки се приспособява рано или късно, ако загуби война — това означава само, че врагът е бил по-силен — но ако загубиш икономиката си, значи врагът е по-умен. Периодът на окупация продължава по-дълго и белезите са по-трайни.
— Май доста си размишлявала върху тези неща?
За момент хумористичната нотка в погледа на Мари изчезна. Тя му отговори сериозно:
— Така е. Мисля, че са много важни.
— Научи ли нещо в Цюрих?
— Нищо, което да ме изненадва — каза тя. — Навсякъде се раздават пари. Синдикати се опитват да намерят вътрешни инвестиции, но бюрократичната машина вижда въпроса по друг начин.
— В онази телеграма от Питър пишеше, че докладите ти са първокласни. Какво има предвид?