— Освен че вместо нея е бил убит пазачът. Може да не е никаква заложница, а примамка за капан. Капан, който щракна за Каин. Искам да си помисля върху това… Междувременно ето инструкциите ми. Готов ли си?
Старецът бръкна в джоба си и извади огризка от молив и листче хартия.
— Напълно.
— Обади се в Цюрих. До утре искам тук в Париж човек, който е виждал Каин и може да го разпознае. Също Цюрих трябва да се свърже с Кьониг в Гемайншафт и да му каже да изпрати телекса си в Ню Йорк. Да използва пощенската станция в селото.
— Ако обичаш — прекъсна го старият куриер. — Тези стари ръце вече не пишат както едно време.
— Прости ми — прошепна Карлос. — Пренатоварен съм и не съобразих. Съжалявам.
— Няма нищо, няма нищо. Продължавай.
— Последно, искам нашият екип да заеме стаи в сградата на банката на Рю Мадлен. Този път банката ще е лобно място на Каин. Ще заловим самозванеца при източника на неуместната му горделивост. Спорна и заслужаваща презрение, както и той самият… Освен ако не е нещо съвсем друго.
11.
Борн наблюдаваше от разстояние как Мари минава митническия и граничен контрол на летището в Берн и търсеше признаци на интерес или признаци, че някой от тълпата, струпана в чакалнята за заминаващи на Ер Франс, я е разпознал. Беше четири часът следобед, най-натовареното време за полети до Париж. Точно тогава привилегированите бизнесмени бързаха след скучната всекидневна работа в банките в Берн да се върнат в Града на светлините. Мари погледна през рамо, докато минаваше през бариерата: той й кимна, изчака я да се скрие, обърна се и забърза към чакалнята на Сюис Ер. Джордж Б. Уошбърн имаше резервация за полета в 4,30 за Орли.
Щяха да се срещнат по-късно в едно кафене, което Мари си спомняше от дните си в Оксфорд. Наричаше се О Коан дьо Клюни и се намираше на булевард Сен Мишел, на няколко пресечки от Сорбоната. В случай че по някакви причини кафенето вече не съществуваше, Джейсън щеше да я намери около девет часа на стъпалата на музея „Клюни“.
Борн щеше да закъснее. Съвсем малко. Сорбоната притежаваше една от най-богатите библиотеки в цяла Европа и в нея се намираха старите издания на всички вестници. Работното време на университетските библиотеки не съвпадаше с това на държавните учреждения; студентите ги използваха вечер. Той щеше да направи същото веднага щом пристигнеше в Париж. Имаше нещо, което трябваше да научи.
Аз чета вестници всеки ден. На три езика. Преди шест месеца беше убит един човек, за смъртта му беше съобщено на първа страница във всеки един от тези вестници. Така беше казал дебелият мъж в Цюрих.
Остави куфара си в гардероба на библиотеката, отиде на първия етаж и зави наляво към арката, водеща към огромната читалня. В тази пристройка се намираше залата, в която се съхраняваха вестниците, подредени и подвързани в папки. Течението на всяко издание ден по ден стигаше до година назад от текущия ден.
Той тръгна покрай рафтовете, отброявайки шест месеца назад и взе първата десетседмична сбирка от вестници отпреди половин година, считано от днешната дата. Занесе ги на най-близката свободна маса и без да седне, започна да разлиства от първа страница на първа страница, брой след брой.
Велики мъже бяха умрели в леглата си, други правеха изявления; доларът бе паднал, златото се бе покачило; бяха вдигнати стачки и правителствата се раздвояваха между действието и парализата. Но не бе убит никой, чието име заслужаваше статия на първа страница. Нямаше такъв инцидент — такова политическо убийство.
Джейсън се върна при рафтовете и започна да рови още по-назад. Две седмици, дванайсет седмици, двайсет седмици. Почти осем месеца. Нищо.
Тогава се сети; беше търсил само назад от днешна дата преди шест месеца, не и напред. Грешката бе възможна и в двете посоки; няколко дни, седмица, дори две. Върна папките върху рафтовете и извади вестниците отпреди четири и пет месеца.
Бяха се разбили самолети и бяха избухнали кървави революции; хора на религията бяха държали речи и други божи хора им бяха противоречали; бяха откривани бедност и болести там, където всички знаеха, че съществуват, но не беше убит никакъв важен човек. Започна да разлиства последната папка, мъглите на съмнението и чувството за вина се изпаряваха с всяко прелистване на страниците. Беше ли излъгал потният дебелак в Цюрих? Беше ли всичко това лъжа? Всичко ли беше само лъжи? Може би живееше в някакъв кошмар, който можеше да изчезне с…
ПОСЛАНИК ЛЕЛЪНД Е УБИТ В МАРСИЛИЯ!
Дебелите правоъгълни букви на заглавието избухнаха от страницата и нараниха очите му. Това не бе обикновена болка, а такава, която прониза орбитите на очите му и премина през цялата му глава. Дишането му спря, очите му се приковаха в името. Лелънд. Знаеше го; можеше да нарисува лицето, наистина да го нарисува. Широки вежди под високо чело, широк нос между високи скули над изненадващо тънки устни, увенчани с чудесно поддържани сиви мустаци. Познаваше това лице, познаваше човека. И този човек бе убит от един-единствен изстрел на далекобойна пушка, с която беше стреляно от прозорец по крайбрежието. Посланик Лелънд се бе разхождал по един вълнолом в Марсилия в пет часа следобед. Изстрелът бе пръснал главата му.