— Но ти не си го убил.
— Защо тогава съм бил там? Защо мислят, че аз съм го направил? Господи, това е лудост. — Надигна се от стола, болката в очите му се върна. — Бях забравил. Аз също съм луд, нали? Защото не помня… Години, цял живот.
Мари заговори по същество, в гласа й липсваше съжаление:
— Отговорите ще дойдат. От един или друг източник, в крайна сметка от самия теб.
— Може да се окаже невъзможно. Уошбърн споменаваше, че било нещо като пренареждане на блокове, различни тунели… различни прозорци? — Джейсън отиде до прозореца, облегна се на перваза и погледна надолу към светлините на Монпарнас. — Гледката вече не е същата и никога няма да бъде. Там някъде вън има хора, които познавам, които ме познават. На три хиляди километра оттук има други, за които ме е грижа и други, за които не ме е грижа… Или, о, господи, може би жена и деца, не знам. Вятърът ме преобръща отново и не мога да се приземя. Всеки път, когато се опитам, отново ме издига.
— В небето? — попита Мари.
— Да.
— Ти си скачал от самолет — заяви Мари.
Борн се обърна.
— Никога не съм ти казвал подобно нещо.
— Каза го насън миналата нощ. Потеше се, лицето ти беше зачервено и трябваше да те избърша с кърпа.
— Защо не си ми казала?
— Казах ти, но по друг начин. Попитах дали си бил пилот и дали летенето те притеснява. По-специално през нощта.
— Не знаех за какво говориш. Защо не ме притисна малко?
— Беше ме страх. Беше на косъм от истерия, а аз нямам опит с такива неща. Мога да ти помагам да си припомняш, но не знам как да се справя, ако изпаднеш в такова състояние. Струва ми се, че само лекар би могъл.
— Лекар? Изкарах цели шест проклети месеца с лекар.
— От това, което си ми казвал за него, съдя, че ти е необходимо друго лечение.
— Не ми е необходимо! — отговори, засрамен от собствения си гняв.
— Защо не? — Мари се надигна от леглото. — Ти се нуждаеш от помощ, скъпи. Един психиатър би могъл…
— Не! — изкрещя той, разгневен от самия себе си. — Не бих го направил. Не мога.
— Кажи ми защо, моля те — попита го тя спокойно, застанала пред него.
— Аз… аз … не мога да го направя.
— Просто ми кажи защо, и това е.
Борн се загледа в нея, след това се обърна и отново се загледа през прозореца, с ръце на перваза.
— Защото ме е страх. Открих една лъжа и просто не мога да ти обясня колко съм благодарен. Но представи си, че няма други лъжи, представи си, че останалото е истина. Какво ще правя тогава?
— Искаш да кажеш, че нямаш желание да научиш?
— Не по такъв начин. — Той се наклони към рамката на прозореца, все още загледан в светлините отдолу. — Опитай се да ме разбереш. Трябва да проумея някои определени неща… които ще са ми достатъчни, за да взема решение… но може би не всичко. Част от мен трябва да остане способна да си отиде, да изчезне. Да съм способен да си кажа, че това, което е било, вече не съществува и е вероятно никога да не е съществувало, защото нямам спомени за него. Това, което не си спомняш, не съществува… за него. — Джейсън се обърна пак към Мари. — Всъщност опитвам се да ти кажа, че може би така е по-добре.
— Искаш улики, а не доказателства, така ли?
— Искам стрелки, сочещи в една или в друга посока, които да ми казват да продължавам или не.
— Да ти казват. Защо не да ни казват?
— Това ще зависи от стрелките, нали? И ти го знаеш.
— Хайде да ги намерим тогава — отговори тя.
— Внимавай. Възможно е да не се примириш с откритието. Убеден съм.
— Аз мога да живея с теб. Убедена съм. — Тя се повдигна на пръсти и докосна лицето му. — Хайде. В Онтарио още няма пет часа и все още мога да намеря Питър в офиса му. Може да започне издирването на „Тредстоун“… и да ни даде името на някой тук в посолството, за да ни помогне, ако имаме нужда.
— Ще кажеш на Питър, че си в Париж?
— Той и бездруго ще разбере от телефонистката, но няма начин да разбере, че съм в този хотел. Не се безпокой. Всичко ще изглежда съвсем „по домашному“, даже прозаично. Дошла съм в Париж за няколко дни, защото роднините ми в Лион са се оказали прекалено скучни. Това ще му прозвучи съвсем естествено.
— Дали познава някого от посолството тук?
— Питър си е поставил за цел да познава по някой навсякъде. Това е един от най-полезните му, но и най-малко привлекателни навици.
— Вероятно. — Борн взе палтата. — След като се обадиш, ще вечеряме някъде. Струва ми се, че и двамата нямаме нищо против да пийнем.
— Хайде да минем покрай банката на Рю Мадлен. Искам да видя нещо.
— Какво ще видиш на тъмно?
— Телефонна кабина. Надявам се, че има някоя наблизо.