— А той пак печели, нали? Взема пари и от двете страни. Какво ще правим?
— Само половината от това, което ти е казал. Тази част с приносителя. Но не чекове. Бонове. Бонове, платими на приносителя с различни деноминации. Те се осребряват и прехвърлят значително по-лесно.
— Току-що си изработи една вечеря. — Джейсън се наведе и докосна лицето й.
— Опитвам се да запазя служебното си положение, сър — отговори тя, притискайки дланта му до бузата си. — Първо вечеря, след това Питър… след това книжарницата на Сен Жермен.
— Книжарницата на Сен Жермен — повтори Борн, а болката отново се настани в гърдите му. Какво беше това? Защо се страхуваше толкова?
Излязоха от ресторанта на булевард Распай и тръгнаха към пощенската станция на Рю дьо Вожирар. На първия етаж имаше стъклени кабини и огромен плот във формата на пръстен, в центъра на който седяха телефонистките и служителите, насочващи клиентите към една или друга кабина.
— Линиите не са много претоварени, мадам — каза служителката на Мари. — Ще ви свържем след няколко минути. Номер дванайсет, ако обичате.
— Благодаря ви. Дванайсета кабина ли?
— Да, мадам. Ето там, направо.
Докато минаваха през претъпкания коридор, Джейсън я хвана за ръката.
— Сега знам защо хората използват тези станции. Тук обслужването е сто и десет пъти по-бързо, отколкото в хотел.
— Това е само една от причините.
Почти бяха стигнали до кабината и запалили цигари, когато чуха отвътре две кратки иззвънявания. Мари отвори вратата и влезе с бележник и молив в ръка. Вдигна слушалката.
Шейсет секунди по-късно Борн с удивление видя как тя се втренчва в стената, кръвта се оттегля от лицето й и кожата й става тебеширено бяла. Започна да пищи и изтърва чантата си. Съдържанието се разпиля по пода на малката кабина, бележникът падна на коляното й, а ръката й счупи молива. Борн влетя при нея. Тя беше на ръба на припадъка.
— Обажда се Мари Сен-Жак от Париж, Лиза. Питър чака да му позвъня.
— Мари? О, господи… — Гласът на секретарката заглъхна и отзад се дочу шум от други гласове. Развълнувани гласове, заглушени от поставена върху микрофона на слушалката ръка. Настъпи пауза; някой даваше или вземаше слушалката от друг.
— Мари, тук е Алън — обади се главният директор на отдела. — Всички сме тук, в офиса на Питър.
— Какво става, Алън? Нямам много време. Мога ли да говоря с него, ако обичаш?
За момент настъпи тишина.
— Не бих желал да ти го казвам направо, Мари, но не знам как. Питър е мъртъв.
— Той е… какво?
— Извикахме полицията преди няколко минути; ще дойдат всеки момент.
— Полицията? Какво е станало? О, боже, той е мъртъв? Какво е станало?
— Опитваме се да разберем. Претърсихме телефонния му бележник, не трябва да пипаме нищо по бюрото му.
— Бюрото му?…
— Бележки, драсканици или нещо от този сорт.
— Алън! Кажи ми какво се е случило!
— Там е работата, че и ние нямаме представа. Не каза на никого от нас с какво се занимава. Всичко, което знаем, е, че сутринта са му се обаждали два пъти от Щатите и единият път е било от Вашингтон, а другият от Ню Йорк. Някъде по обяд е казал на Лиза, че отива на летището да посрещне някого. Не е споменал кого. Полицията го намерила преди час в един от онези товарни тунели на летището. Било е нещо ужасно; прострелян. В гърлото.. Мари? Мари?
Старецът с оредяла бяла брада и празен поглед закуцука към тъмната изповедалня, влезе в нея и примигна няколко пъти, опитвайки се да фокусира закачулената фигура зад полупрозрачната завеса. Осемдесетгодишният куриер не виждаше много добре. Но мисълта му бе ясна; това бе важното.
— Ангелус Домини — изрече той.
— Ангелус Домини, чадо божие — прошепна силуетът с качулката. — Щастливи ли са дните ти?
— Те са към края си, но са направени щастливи.
— Добре… Цюрих?
— Намерили са човека от Гисан Ке. Бил е ранен. Проследили са го чрез един лекар, познат на Вербрехевелт. След продължителен разпит признал, че се е опитал да изнасили жената. Каин се е върнал заради нея. Онзи, който го е ранил, е бил Каин.
— Значи е било нагласено, жената и Каин.
— Човекът от Гисан Ке не мисли така. Бил е един от двамата, взели я на Льовенщрасе.
— Той също е и глупак. Той е убил пазача?
— Признава, но се оправдава. Нямал друг изход да избяга.
— Можело е и да не се оправдава; това е най-интелигентната му постъпка. Взел ли е пистолета му?
— Твоите хора са го взели.
— Добре. В цюрихската полиция има един префект. Пистолетът трябва да му бъде предаден. Няма да е лесно да открием Каин, но може да се улесни значително чрез жената. Тя има познати в Отава, с които ще държи връзка. Успеем ли да заловим нея, ще попаднем и на неговите следи. Готов ли е моливът ти?