От тъмния таван се разнасяше лека романтична музика, тихото кресчендо се подчертаваше абстрактно от лъчите на миниатюрните лампи. Джейсън започна да се разхожда между ложите — оглеждаше манекените, опипваше материята на дрехите и правеше одобрителни гримаси. Те скриваха естественото му озадачение. Къде бяха объркването и загрижеността, които очакваше да намери в сърцето на съобщителния център на Карлос? Погледна нагоре към отворените врати на офисите и малкия прав коридор, разделящ комплекса на две части. Там се разхождаха спокойно мъже и жени, точно така, както и на първия етаж, спираха от време на време един при друг и си разменяха любезности и откъслеци от никого неинтересуваща, но интересна за тях информация. Клюки. Не се забелязваха и най-леки признаци на тревога, никакъв намек, че жизненоважен капан е избухнал в лицата им, че един доведен от друга страна убиец — единственият човек в Париж, който работеше за Карлос и беше в състояние да разпознае мишената — е бил застрелян в главата и сега лежи мъртъв в задната част на брониран микробус на Ке дьо ла Рапе.
Просто невероятно, дори само поради общата атмосфера, противоречаща на всичките му очаквания. Естествено, не разчиташе да намери пълен хаос, бе далеч от тази мисъл. Войниците на Карлос бяха много добре обиграни. Но все пак очакваше нещо. Но не съзираше нито обтегнати лица, нито шарещи очи, нито внезапни, издаващи тревога движения. Дотук нямаше нищо необичайно; елегантният свят на висшата мода продължаваше да се върти в елегантната си орбита и нехаеше за събитията, които можеха да изхвърлят оста на въртене извън баланса.
Все пак тук някъде имаше един личен телефон и някой, който не само говореше по него от името на Карлос, но и разполагаше с властта да пусне в хайката трима убийци. Жена…
Видя я; това трябваше да е тя. По средата на застланата с мокет стълба. Висока и величествена жена, с лице, превърнато от възрастта и козметиката в студена маска. Тръстикоподобен служител с папка в ръка я спря и я попита нещо. Тя го погледна, след това хвърли поглед надолу към първия етаж — към нервен мъж на средна възраст до най-близкия щанд за бижута. Погледът беше кратък и лаконичен, посланието беше съвършено ясно. Добре, мон ами, вземай си дрънкулките, но плащай по-скоро. Ако не, следващият път ще се почувстваш доста неудобно. Или по-лошо. Може да се обадя на жена ти. Този разговор приключи за няколко хилядни от секундата; усмивка, толкова фалшива, колкото и широка, разчупи маската и жената кимна и разписа с решително движение листа, който й подаваше служителят. Продължи надолу по стълбите и момчето я последва, накланяйки се към нея в опит да продължи разговора. Личеше, че й досажда; на последното стъпало тя се извърна, докосна короната си от тупирана тъмна коса и го потупа по китката с жест на благодарност.
В очите на тази жена имаше много студенина. Бяха най-самоуверените очи, които Борн беше виждал, с изключение може би на онези в Цюрих зад очилата с позлатените рамки.
Инстинкт. Тя беше неговият обект; оставаше само да стигне до нея. Първите стъпки от танца трябваше да бъдат незабележими, нито много големи, нито прекалено малки, но достатъчни да привлекат вниманието. Тя трябваше да дойде при него.
Следващите няколко минути изненадаха Джейсън, или по-точно казано, той изненада самия себе си. Терминът беше „вживяване в ролята“, той го разбираше, но това, което го шокира, бе лекотата, с която се впусна в характер, напълно различен от неговия — доколкото се познаваше. Само преди минута преценяваше трескаво, а ето че сега оглеждаше внимателно, като вадеше тоалетите от индивидуалните им рафтове и се взираше в материята на светлината. Надничаше отблизо в шевовете, изучаваше копчетата и илиците, прекарваше пръсти по яките, сгъваше дрехите и ги оставяше да се разгънат от тежестта си. Беше ценител на хубавите дрехи, школуван купувач, който знае какво иска и веднага отхвърляше онова, което не съответстваше на вкуса му. Единствените детайли от дрехите, които пропускаше, бяха етикетите с цените; явно не проявяваше никакъв интерес към тях.
Този факт възбуди интереса на величествената жена, която продължаваше да наблюдава клиента. Една източена и слаба служителка долетя, едва докосвайки килима до него, той й се усмихна любезно, но заяви, че предпочита да разглежда сам изложените модели. Трийсет секунди по-късно бе вече зад три манекена, облечени в най-скъпите модели на „Ле Класик“. Той вдигна вежди и отвори уста от ням възторг, докато се провираше между пластмасовите фигури към жената зад щанда. Тя прошепна нещо на току-що разговарялата с него и бившата манекенка поклати глава и вдигна рамене.