Той самият. Хамелеонът. Шарадата сработи; намираше се в лагера на врага, убеден напълно, че не е разпознат. Целият този епизод бе за него déjà vu. Беше правил такива неща и преди, беше изпитвал чувството на подобно съвършенство и преди. Беше човек, който тича през непозната джунгла, но намира инстинктивно пътя си, знаеше къде са заложени капаните и ги избягваше. Хамелеонът беше наистина съвършен.
Стигнаха до стълбата и се заизкачваха. Долу вдясно старомодно облеченият мъж на средна възраст говореше тихо в микрофона пред устните си и кимаше с побелялата си глава по-скоро уморено, отколкото за да увери събеседника си от другата страна на линията, че техният малък свят е спокоен, какъвто и би трябвало да е.
Борн спря неволно на седмото стъпало. Тилът на мъжа, извивката на скулата, видът на изтъняващата сива коса — начинът, по който тя се спускаше леко над ухото; беше виждал този мъж преди! Някъде. В миналото, в миналото, което не помнеше, но което сега изплуваше от време на време от мрака… придружено от силни отблясъци. Експлозии, мъгла; шибащи ветрове, последвани от изпълнена с напрежение тишина. Какво беше това? Къде? Защо отново го боляха очите? Мъжът с прошарената коса започна да се завърта на подвижния стол; Джейсън извърна глава, преди очите им да се срещнат.
— Виждам, че мосю е впечатлен от уникалната ни централа — каза мадам Лавие. — Тази наша придобивка, мисля, ни поставя далеч пред останалите магазини на Сент Оноре.
— В какво отношение — попита Борн, докато продължаваха да се изкачват. Болката в очите го накара да примижи.
— Когато някой клиент се обади в „Ле Класик“, не му отговаря женски глас, а културен джентълмен, информиран за всичко.
— Интересно хрумване.
— И други джентълмени мислят така — добави тя. — Особено ако правят по телефона покупки, които предпочитат да запазят в тайна. При нас няма провали, мосю.
Стигнаха до просторния кабинет на Жаклин Лавие. Това беше леговище на особен и експедитивен изпълнител — на бюрото лежаха подредени изрезки от вестници, по стените висяха акварелни скици на модели, някои с инициали, други без, явно неприемливи. Останалата част от стените беше покрита със снимки на красиви хора, чиято красота нерядко отиваше по дяволите при вида на глупаво разтворените им уста или на фалшивите им усмивки като на самата обитателка на офиса. В напарфюмирания въздух витаеше нещо неприятно и порочно, леговище на застаряваща, бавно пристъпваща тигрица, готова да нападне всеки, посегнал на имуществото й и не успял да задоволи апетита й. Но тя беше дисциплинирана; всичко го потвърждаваше — неоценима свръзка на Карлос.
Кой беше този човек при централата? Къде го беше виждал?
Предложиха му питие от цяла колекция бутилки; избра бренди.
— Седнете, мосю. Отивам да потърся помощта на самия Рьоне, ако го открия.
— Много мило, но аз съм убеден, че всичко, което изберете, ще е подходящо. Имам нюх за добрия вкус, вашият се усеща в целия офис. Удовлетворен съм от видяното.
— Вие сте много великодушен.
— Говоря това, което мисля — рече Джейсън, застанал неподвижно в средата на стаята. — Все пак бих желал да разгледам снимките. Виждам тук някои познати, ако не и приятели. Някои от тези физиономии могат да се видят в Бахамските банки доста често.
— Не се учудвам — съгласи се Лавие с тон на уважение към света на финансите. — Няма много да се бавя, мосю.
Така си мислеше и Борн, докато партньорката на „Ле Класик“ излизаше от офиса. Мадам Лавие нямаше да остави на изморения богаташ много време за размисъл. Щеше да се върне с най-скъпите дрехи, които можеше да събере с възможно най-голяма бързина. Ето защо, ако в стаята имаше нещо, което я уличаваше като посредница на Карлос — или на операциите му — трябваше да се намери много бързо. А ако беше тук, трябваше да е някъде на бюрото или около него.
Джейсън мина зад масивния стол до стената, изобразявайки на лицето си жив интерес към снимките, но се съсредоточи върху бюрото. Там имаше най-различни бележки, неизплатени сметки и документи, чакащи подписа на Лавие. Бележник с адреси лежеше отворен и на страницата имаше четири имена; той се приближи, за да ги види по-ясно. Бяха имена на компании, в скоби бяха записани имената на хората, а постовете им бяха подчертани. Борн се почуди дали да запомни всичките. Тъкмо да го направи, когато погледът му попадна на ръба на едно картонче. Само ръб, защото останалата част беше под самия телефонен апарат. Имаше и още нещо — неясно, едва забележимо. Ръбът на картончето беше прикрепен към бюрото с прозрачна лента, за да не мърда. Самата лента беше относително нова, залепена съвсем неотдавна върху коравия картон и блестящото дърво; беше чиста, по нея нито личаха петна, нито краищата й бяха подвити — никакви следи от дълга употреба.