Аличе мразеше съблекалнята. Нейните съвършени съученички се разхождаха колкото се може по-дълго по гащи и сутиен, за да могат останалите да се изпълнят с още по-голяма завист. Заставаха в неестествени и изкривени пози, гълтаха си корема и изпъчваха гърдите си. Въздишаха пред полусчупеното огледало, което висеше на една от стените. Казваха: „Я виж!“, измервайки с ръце ширината на ханша си, който по никакъв начин не би могъл да бъде по-пропорционален и привлекателен.
В сряда Аличе излизаше от къщи, обула анцуг под дънките, за да не се съблича в училище. Момичетата я гледаха злобничко и с подозрение, представяйки си това, което крие под дрехите си. Тя си сваляше блузата, обърната с гръб, за да не могат да видят корема й.
Слагаше си маратонките за гимнастика и внимателно поставяше другите до стената. Сгъваше си хубаво и дънките. Дрехите на съученичките й, за разлика от нейните, висяха от дървените пейки в пълен хаос, а обувките им бяха разхвърляни по пода на съблекалнята, обърнати наопаки, защото всички си ги сваляха с краката.
— Аличе, ти лакома ли си? — попита я Виола.
На Аличе й трябваше известно време, за да осъзнае, че Виола Баи говори наистина на нея. Беше убедена, че е напълно невидима за нейния поглед. Дръпна двата края на връзките на маратонките си, но възелът й се развърза в ръцете.
— Аз ли? — попита, оглеждайки се с неудобство.
— Струва ми се, че няма друга Аличе тук — отговори й Виола.
Останалите се захилиха.
— Не. Не съм много лакома.
Виола стана от пейката и се приближи до нея. Аличе почувства върху себе си погледа на прекрасните й очи, отрязани наполовина от сянката, която хвърляше бретонът върху лицето й.
— Но бонбони обичаш, нали? — продължи Виола настоятелно.
— Да. Да кажем. Горе-долу.
Аличе прехапа устни и се упрекна за тази своя тъпа неувереност. Облегна кокалестите си плещи на стената. Тръпка премина през здравия й крак. Другият остана нечувствителен, както обикновено.
— Как така горе-долу? Всички обичат бонбони. Нали така, момичета? — каза Виола на трите си приятелки, без да се обръща.
— Мм. Всички — отговориха те.
Аличе долови странен трепет в очите на Федерика Мадзолди, която я гледаше от дъното на съблекалнята.
— Да, всъщност и аз обичам бонбони — поправи се тя.
Започваше да изпитва страх, без да знае от какво.
Един път четирите мръсници бяха хванали Алесандра Мирано, тази, която впоследствие напусна поради слаб успех и отиде в техникум по козметика, и я бяха завлекли в мъжката съблекалня. Заключиха я вътре и две от момчетата си го извадиха пред нея. Тогава Аличе ясно чу подстрекаващите викове от коридора, смесени с безумния хилеж на четирите екзекуторки.
— Точно така. Сигурна бях. Сега искаш ли един бонбон? — попита я Виола.
Аличе се замисли.
„Ако отговоря «да», кой знае какво ще ме накарат да изям. Ако кажа «не», може би Виола ще се озлоби и току-виж и мен завлекли в мъжката съблекалня…“
Стоеше и мълчеше като някаква глупачка.
— Какво става? Не е някакъв труден въпрос — подигра й се Виола.
След това извади от джоба си шепа дъвчащи плодови бонбони.
— Вие кои искате? — попита.
Джулия Миранди се приближи до нея и надзърна в ръката й. Виола не спираше да се взира втренчено в Аличе, която усещаше тялото си вдървено като лист хартия, догарящ в камината.
— Има портокал, малина, боровинка, ягода и праскова — изреди Джулия и хвърли бегъл разбиращ поглед на Аличе, без Виола да я види.
— За мен малина — каза Федерика.
— Праскова — обяви Джада.
Джулия им подхвърли бонбоните и отвори своя с вкус на портокал. Напъха го в устата си и отстъпи назад, за да предостави отново сцената на Виола.
— Останаха боровинка и ягода. Хайде казвай, искаш ли или не?
„Може би пък иска само да ми даде бонбон, помисли си Аличе. Може би искат само да видят дали ям или не. Все пак е само един бонбон.“
— Предпочитам ягодата — бавно каза тя.
— Да му се не види, и на мен ми беше любимият! — възкликна Виола, правейки се доста неумело на разочарована. — Но с удоволствие ще го дам на теб.
Отвори бонбона с вкус на ягода и хвърли хартийката на земята. Аличе протегна ръка, за да го вземе.