Разгледа подписа на бащата на Аличе и каза, че е ужасно лесен и че после ще го подправи. Показа й собствения си бележник. Посочи подписите, които бе фалшифицирала всеки път, когато не искаше да влиза в час.
— Така или иначе, утре имаме първи час с Фолини — додаде, — а тя и без това не вижда.
Виола започна да говори за училище, за това колко не я интересува математиката, защото и без друго щяла после да следва право. На Аличе й бе трудно да я слуша. Продължаваше да си спомня за предишния ден в съблекалнята и не можеше да си обясни този неочакван опит за сближаване.
Слязоха на централния площад и се заразхождаха под колонадата. Виола влезе в магазин за дрехи с фосфоресциращи надписи, в който Аличе никога не беше стъпвала. Държеше се така, сякаш са приятелки открай време. Настоя да пробват някои дрехи, които все тя избираше. Попита за размера й и Аличе със срам призна, че носи номер 38. Продавачките ги гледаха подозрително, но Виола не обръщаше внимание. Влязоха в една и съща пробна и Аличе тайно сравни тялото си с това на съученичката си. Накрая не купиха нищо.
После се настаниха в един бар и Виола поръча две кафета, без да попита Аличе какво иска. Аличе беше доста объркана, вече нищо не разбираше, но някакво ново и неочаквано щастие бе започнало да си проправя път в съзнанието й. Полека-лека забрави за баща си и за училището. Седеше на кафе с Виола Баи и й се струваше, че времето принадлежи само на тях двете.
Виола изпуши три цигари и накара Аличе да си запали една. Смееше се и показваше съвършените си зъби всеки път, когато новата й приятелка започваше да кашля. Разпита я накратко за момчетата, с които не е била, и за целувките, които не е получила. Аличе отговаряше с наведена глава.
— Искаш да ме накараш да повярвам, че никога не си имала гадже? Никога, никога, никога?
Аличе кимна.
— Това е невъзможно. Пълна трагедия — превзето възкликна Виола. — Със сигурност трябва да направим нещо. Да не искаш да си умреш девствена!
Така че на другия ден в голямото междучасие обиколиха училището, за да търсят гадже за Аличе. Виола заряза Джада и другите, като им обясни, че си имат работа, и всички я видяха да излиза от класната стая ръка за ръка с новата си приятелка.
Вече беше измислила всичко. Трябваше да се случи на купона за рождения й ден следващата събота. Необходимо бе само да намерят най-подходящия. Докато минаваха през коридора, Виола й сочеше едно или друго момче, коментирайки:
— Обърни внимание на дупето му, не е никак зле, със сигурност е добър.
Аличе се усмихваше нервно и не можеше да се реши. В главата й с тревожна яснота изникваше мигът, в който някое момче ще пъхне ръцете си под блузата й. Мигът, в който някое момче ще разбере, че под тези дрехи, които й стояха така добре, има само тлъстини и отпусната кожа.
Облегнаха се на парапета на противопожарното стълбище на втория етаж и се загледаха в момчетата, които играеха на футбол в двора с раздута жълта топка.
— А Триверо? — попита Виола.
— Даже не знам кой е.
— Сериозно? От дванайсети клас. Ходеше на гребане със сестра ми. Интересни неща разправят за него.
— Какви?
Виола разпери ръце, за да покаже дължина, и после се разкикоти, доволна от смущението, което предизвика жестът й. Аличе пламна от срам, но почувства и някаква сигурност, някакво прекрасно усещане, че самотата й наистина е свършила.
Слязоха на долния етаж и минаха покрай машините за сандвичи и напитки. Тук учениците образуваха хаотична опашка, някои си играеха с монетите в джобовете на дънките си.
— Това е, трябва да се решиш — каза Виола.
Аличе се завъртя около себе си. Огледа се объркано наоколо.
— Онзи там ми изглежда симпатичен — каза, като посочи две момчета, които стояха по-настрани, до прозореца, но нито си говореха, нито се поглеждаха.
— Кой от двамата? — попита я Виола. — Този с превръзката или другият?
— Този с превръзката.
Виола я погледна втренчено. Искрящите й очи бяха широко отворени от учудване.
— Ти си луда — каза й тя. — Знаеш ли какво беше направил той?
Аличе кимна отрицателно с глава.
— Нарочно си беше забил нож в ръката. Тук, в училище!
Аличе сви рамене.
— На мен ми се струва интересен — възрази тя.
— Интересен? Той е психопат. С такъв като него ще се озовеш нарязана на парченца в някой фризер.
Аличе се усмихна, но продължи да гледа момчето с бинтованата ръка. В начина, по който държеше главата си, наведена надолу, имаше нещо, което я караше да се приближи до него, да повдигне брадичката му и да му каже: „Погледни ме, тук съм.“