Аличе не беше влизала с години в кабинета на баща си. Една невидима бариера на враждебност я държеше закована на прага. Бе сигурна, че дори ако само пристъпи върху правилната и хипнотизираща симетрия на паркета, дървото ще се изкриви под тежестта й и тя ще пропадне в черна пропаст.
Цялата стая бе напоена с натрапчивия мирис на баща й, наслоен върху купчините с листове, подредени върху бюрото, върху плътните кремави пердета.
Когато беше малка, Аличе влизаше на пръсти, за да каже на баща си, че масата за вечеря е сложена. Винаги изчакваше малко, преди да заговори, защото се стъписваше от фигурата му — тя изпълваше пространството зад бюрото, докато зад сребърната рамка на очилата изучаваше сложните си документи. Когато забелязваше присъствието на дъщеря си, адвокатът вдигаше поглед и сбръчкваше челото си, сякаш се питаше какво прави там. После кимваше и едва доловимо й се усмихваше.
— Идвам — казваше.
Аличе беше сигурна, че все още чува тази единствена дума да отеква, отразена от тапицерията на кабинета, затворена завинаги между четирите стени, така както и в нейната глава.
— Здравей, съкровище — каза Соледад.
Продължаваше да се обръща към нея по този начин, макар застаналото сега на прага момиче, тънко като чертичка, направена с молив, да не приличаше на сънливото момиченце, което всяка сутрин обличаше и водеше на училище.
— Здравей — отговори Аличе.
Соледад я погледа няколко секунди, очаквайки я да каже нещо, но Аличе отклони нервно поглед. Соледад се върна към рафтовете си.
— Сол — каза най-накрая Аличе.
— Да?
— Трябва да те попитам нещо.
Соледад сложи томовете на бюрото и се приближи към Аличе.
— Кажи, съкровище.
— Трябва ми една услуга.
— Каква услуга? Разбира се, кажи ми.
Аличе нави ластика на панталоните около показалеца си.
— В събота съм на един купон. В моята приятелката Виола.
— О, колко хубаво — усмихна се Соледад.
— Искам да занеса някакъв сладкиш. И ми се ще да го направя аз. Ще ми помогнеш ли?
— Разбира се, съкровище. Какъв сладкиш искаш?
— Не знам. Някаква торта. Или тирамису. Или пък онзи сладкиш, който ти правиш, с канелата.
— Рецептата на майка ми — възкликна Соледад с нотка на гордост. — Ще те науча.
Аличе я погледна умолително изпод вежди.
— Значи в събота ще отидем да напазаруваме заедно? Въпреки че е почивният ти ден?
— Естествено, съкровище — отговори Соледад.
За момент се почувства важна и в тази несигурност на Аличе разпозна момиченцето, което беше отгледала.
— Би ли ме завела и на едно друго място? — престраши се Аличе.
— Какво място?
Аличе се поколеба за момент.
— Да си направя татуировката — каза набързо.
— О, любов моя — въздъхна Соледад, леко разочарована, — баща ти е против, знаеш го.
— Няма да му казваме. Никога няма да я види — настоя Аличе с плачлив глас.
Соледад поклати глава.
— Хайде, Сол, моля те. Ако съм сама, няма да ми я направят. Трябва да е със съгласието на родителите.
— Е, аз тогава за какво съм ти?
— Ти ще се представиш за майка ми. Трябва само да подпишеш един лист, нищо не трябва да казваш.
— Но не може, любов моя, не може. Баща ти ще ме уволни.
Аличе изведнъж стана по-сериозна. Погледна Соледад право в очите.
— Ще бъде нашата малка тайна, Сол.
Направи малка пауза и добави:
— Ние така или иначе вече си имаме една, нали? Соледад я погледна объркано. Не можа да разбере в първия момент.
— Аз мога да пазя тайна — продължи Аличе бавно. Чувстваше се силна и безмилостна като Виола.
— Ако не можех, щяха отдавна да са те уволнили. Соледад усети как нещо сякаш й засяда гърлото.
— Но… — каза тя.
— Значи ще ме придружиш? — настоя Аличе.
Соледад погледна надолу.
— Добре — каза бавно.
После й обърна гръб и подреди книгите на етажерката, докато две големи сълзи се стичаха по бузите й.