В класната стая сложи раницата си на стола и се приближи до чина на Виола, където вече се бяха събрали останалите. Докато пристъпваше, чу как Джулия Миранди казва: „Ето я, идва“. Поздрави всички лъчезарно, но никоя не й отговори. Наведе се към Виола, за да я целуне по бузите, както тя самата я беше научила да прави, но приятелката й не се помръдна и на милиметър.
Аличе вдигна глава и видя четири чифта строги очи.
— Вчера всички бяхме зле — каза Виола.
— Така ли? — попита Аличе истински загрижена. — Какво ви беше?
— Всички ужасно ни боля коремът — отговори нападателно Джада.
Аличе си я представи как повръща на пода и й се прииска да каже, че не се учудва, особено след количествата, които бяха изпили.
— На мен ми нямаше нищо — изрече тя.
— Естествено — подхвана хапливо Виола. — В това не сме се и съмнявали.
Джада и Федерика се захилиха, а Джулия сведе поглед.
— Какво искаш да кажеш? — попита Аличе объркана.
— Знаеш много добре какво искам да кажа — отвърна Виола, сменяйки изведнъж тона и забивайки острия си поглед в нея.
— Не, не знам — защити се Аличе.
— Ти ни отрови — каза Джада.
— Какви ги говорите? Как така съм ви отровила?
Джулия се намеси срамежливо.
— Хайде стига, момичета, не е вярно.
— Вярно е. Отрови ни — повтори Джада. — Кой знае какви гадости беше сложила в сладкиша.
После отново се обърна към Аличе.
— Искаше на всички да ни е зле, нали? Браво, наистина успя.
Аличе чуваше произнесените думи, но й трябваше малко време, за да осмисли значението им. Погледна Джулия, която със сините си очи й казваше, че й се извинява и че не може да направи нищо. После потърси подкрепа в тези на Виола, но тя й отвърна с празен поглед.
Джада си държеше ръката на корема, все едно че още има пристъпи.
— Сладкишът го приготвих заедно със Соледад, купихме всичко от супера.
Нито една не й отговори. Гледаха в различни посоки, все едно че изчакваха убийцата да се махне.
— Не е възможно да е бил сладкишът на Сол. И аз ядох от него и не съм се почувствала зле — измисли си Аличе.
— Лъжкиня! — скочи срещу нея Федерика Мадзолди, която до този момент беше мълчала. — Дори и залък не си хапнала от него. Всички знаят, че…
Спря се изведнъж.
— Стига, престанете — каза умолително Джулия.
Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.
Аличе приближи ръка до плоския си корем. Усети сърцето си да бие под кожата.
— Какво?
Виола Баи поклати бавно глава. Аличе гледаше втренчено бившата си приятелка, безмълвна, в очакване на думи, които така и не дойдоха, но се рееха във въздуха като прозрачни езици от дим. Дори не се помръдна, когато би звънецът. Тобалдо, преподавателката по физика, трябваше да я извика два пъти, преди тя да седне на мястото си.
18.
Денис не беше дошъл на училище. В събота, докато го придружаваха до тях, с Матия не се погледнаха нито веднъж. Денис отговаряше с едносрични думи на въпросите на бащата на Матия и на слизане от колата не каза дори „довиждане“.
Матия постави ръка върху празното място на чина до него. От време на време думите на Денис, изречени в онази тъмна стая, преминаваха през съзнанието му. После изчезваха прекалено бързо, преди да е успял да вникне в значението им.
Замисли се, че всъщност няма желание да ги разбира. Искаше му се само Денис да е тук и да му служи като щит за всичко онова, което се случва отвъд чина му.
Предишния ден майка му и баща му го бяха сложили да седне на дивана в хола, а те заеха този отсреща. Баща му поиска да им разкаже за купона. Матия силно стисна ръце, после ги сложи отпуснати върху коленете си, за да могат родителите му да ги виждат. Сви рамене и отговори с типичния си апатичен тон, че няма нищо за разказване. Майка му стана нервно и отиде в кухнята. Баща му се приближи до него и го потупа два пъти по раменете, сякаш да го утеши за нещо. Матия си спомни за времето, когато беше малък и в по-топлите летни дни баща му духаше в лицето му и в това на Микела, поред, за да ги освежи. Спомни си за усещането, което изпитваше, когато потта се изпаряваше от кожата, и почувства неистова носталгия по една част от света, която бе потънала заедно с Микела в реката.