— Е? Би трябвало да кажеш нещо — прошепна тя, без да го гледа.
С една ръка приглади най-външния слой тюл на полата. На пипане й се стори обикновен, изкуствен.
— На кого е? — попита Матия.
— Моя е, не виждаш ли?
— Стига де, питам наистина.
— На кого може да е? На майка ми.
Матия кимна и си представи госпожа Фернанда, облечена в тази рокля. Представи си я с единственото изражение, което придобиваше, когато на тръгване той минаваше през хола, за да я поздрави. Тогава госпожа Фернанда отклоняваше поглед от телевизора, а на лицето й се изписваше нежност и дълбоко съчувствие, подобно на това, с което обикновено хората гледат болните, когато ги посещават в болницата. Смешно съчувствие, като се има предвид фактът, че самата тя страдаше от болест, която бавно се разпростираше по цялото й тяло.
— Не стой там като пън! Направи ми една снимка.
Матия взе апарата от леглото. Завъртя го в ръцете си, за да разбере къде трябва да натисне. Аличе се поклащаше на вратата, сякаш задвижвана от някакъв полъх, който само тя можеше да усети. Когато Матия погледна в обектива, тя изправи гърба си и придоби сериозно, почти предизвикателно изражение.
— Готово — каза Матия.
— Сега една заедно.
Той поклати отрицателно глава.
— Стига де, държиш се като досадник, както обикновено. И поне веднъж искам да те видя облечен като хората. Не в този оръфан блузон, който носиш от цял месец.
Матия погледна надолу. Маншетите на блузата му приличаха на изядени от молци. Имаше навика да ги трие с нокътя на палеца си, за да са му заети пръстите и да не драска непрекъснато пространството между показалеца и средния си пръст.
— Освен това, да не би да искаш да развалиш сватбения ми ден? — добави Аличе намусено.
Само си играеше, беше ясно. Това не беше нищо повече от шега, колкото да убие времето, малко представление, забава като всички останали. Въпреки това, когато отвори вратата на гардероба и в закаченото на нея огледало се видя облечена в бялата рокля заедно с Матия, за момент паниката спря дишането й.
— Тук няма нищо подходящо — каза припряно тя. — Ела с мен.
Матия я последва, примирен. Когато Аличе се държеше така, започваше да усеща иглички по краката си и го обземаше желание да си тръгне. Имаше нещо в начина, в устрема, с който приятелката му удовлетворяваше детските си капризи, което той намираше за непоносимо. Чувстваше се така, сякаш тя, след като го е завързала за стол, е извикала един куп хора, за да им го покаже като нещо свое, като някакво смешно домашно животно. Повечето пъти замълчаваше и изразяваше нетърпимостта си с жестове, докато Аличе не се измореше от апатията му и не го оставеше на мира с думите: „Винаги ме караш да се чувствам глупава.“
Матия тръгна след шлейфа на приятелката си до стаята на родителите й. Никога не беше влизал там. Щорите бяха спуснати почти изцяло и светлината се промъкваше на успоредни линии, толкова ясни, че приличаха на нарисувани върху пода. Въздухът беше по-плътен и застоял в сравнение с останалата част на къщата. На едната стена бяха опрени спалнята, много по-висока от тази на родителите му, и две еднакви нощни шкафчета.
Аличе отвори гардероба и прокара пръст по костюмите на баща си, закачени в безупречен ред, всеки в съответния целофанен плик. Извади един черен и го хвърли върху леглото.
— Облечи този — заповяда на Матия.
— Ти полудя ли? Баща ти със сигурност ще забележи.
— Баща ми не забелязва нищо.
За момент Аличе се отнесе нанякъде, като че ли разсъждаваше върху думите, които току-що бе изрекла, или пък виждаше нещо през стената, образувана от всички тези тъмни костюми.
— Сега ще ти потърся и риза и вратовръзка — добави тя.
Матия се спря там, където беше. Не беше сигурен какво трябва да прави. Тя го забеляза.
— Хайде, какво се чудиш? Да не би да се срамуваш да се преоблечеш тук?