След миг колебание слезе два реда надолу и написа 2760889966651. А това е нейното, помисли си. В главата му цифрите приемаха синкавия цвят на крака на Аличе. Оцветен от светлината на телевизора.
Биха могли да са и прости близнаци, си помисли Матия. Ако са…
Замря за миг при тази мисъл и започна да търси делители за двете числа. С 3 беше лесно — достатъчно бе да събере цифрите и разбираше дали числото се дели на 3. Пет поначало беше извън играта. Може би имаше правило и за 7, но Матия не си го спомняше вече и затова започна да дели подред. 11, 13 и така нататък, като сметките ставаха все по-сложни. Докато пробваше с 39, сънят го обори за първи път и писалката му се подхлъзна надолу по страницата. Когато стигна до 47, заряза сметките. Вихърът, който изпълваше стомаха му в къщата на Аличе, се бе разпръснал, разтворил се бе в мускулите му като миризмите във въздуха, и вече не го усещаше. В стаята бяха само той и куп разхвърляни и изпълнени с безполезни деления листове. Часовникът показваше три и петнайсет сутринта.
Матия взе първия от листовете с двете числа, написани в центъра, и се почувства като идиот. Скъса го наполовина и после още наполовина, след това опъна ръбовете така, че да може да ги прокара като острие под нокътя на лявото си кутре.
През четирите години на университета математиката го отведе до най-далечните и магически ъгли на човешката логика. Матия преписваше в стаята си доказателствата на всички теореми, които срещаше, изпълнявайки педантичен ритуал. Даже през летните следобеди държеше спуснати щорите и работеше на изкуствена светлина. Махаше от бюрото всичко, което можеше да го разсее, за да се чувства наистина сам с листа. Пишеше, без да спира. Ако се хванеше да се колебае твърде дълго на някое място или забравеше да подчертае някое решение след знака за равенство, избутваше листа на земята и започваше отново. Когато стигнеше до края на тези страници, изпълнени със символи, букви и числа, написваше „доказано“ и за миг му се струваше, че е подредил едно малко парче от света. Тогава се облягаше на стола и кръстосваше ръце, без да ги трие една в друга.
После загубваше контакт със страницата. Символите, които до преди миг се бяха движили с ритъма на сърцето му, сега му се струваха отдалечени, замръзнали на недостъпно за него място. Главата му, чезнеща в тъмнината на стаята, започваше отново да се изпълва с мисли, мрачни и шумни, и в повечето от случаите Матия избираше някой учебник, отваряше го наслуки и започваше отново да учи.
Комплексният анализ и перспективната геометрия не успяха да го отдалечат от първоначалната му страст към числата. Харесваше му да брои, да започне от 1 и да продължава, следвайки сложни прогресии, които често измисляше в момента. Оставяше числата да го водят и му се струваше, че ги познава до едно. Затова, когато настъпи моментът да си избере тема за дипломната работа, се отправи без всякакво колебание към кабинета на професор Николи, преподавател по дискретна математика, при когото не бе положил и един изпит и на когото знаеше само името.
Кабинетът на Франческо Николи се намираше на третия етаж на строената през деветнайсети век сграда, там, където се помещаваше и катедрата по математика. Представляваше малка стая, добре подредена и без характерната за кабинетите миризма. Всичко в нея беше бяло — стените, шкафовете, бюрото от пластмаса, огромният компютър, поставен отгоре. Матия тихо почука на вратата. Николи не беше сигурен дали се чука на неговия кабинет или на съседния, но каза: „Влезте“, надявайки се, че не е сбъркал.
Матия отвори и пристъпи вътре.
— Добър ден — каза.
— Добър ден — отговори Николи.
Погледът на Матия беше привлечен от снимка, окачена зад професора, на която той беше много по-млад и без брада, държеше грамота във вид на сребърна плочка и стискаше ръката на някаква важна личност. Матия присви очи, но не успя да прочете надписа върху плочката.
— Кажете — подкани го Николи, като го наблюдаваше намръщено.
— Бих искал да направя дипломна работа върху нулите на дзетафункцията на Риман — каза Матия, като гледаше дясното рамо на професора, което от нападалия от косата му пърхот приличаше на обсипано със звезди небе.