Николи направи гримаса, подобна на присмехулна усмивка.
— Извинете ме, но вие кой сте? — попита, без да прикрива иронията си, като в същото време постави ръцете си зад главата, сякаш искаше да се наслади на малкото развлечение.
— Казвам се Матия Балосино. Взех всички изпити и бих искал да се дипломирам до края на годината.
— Във вас ли е студентската ви книжка?
Матия кимна утвърдително. Остави раницата си да свлече от раменете му, клекна на земята и бръкна вътре. Николи протегна ръка, за да вземе книжката, но Матия предпочете да я постави на ръба на бюрото.
От няколко месеца професорът беше принуден да отдалечава предметите, за да ги фокусира хубаво. Бързо забеляза колоната от максимални оценки. Никакво отклонение, никакво колебание в представянето, нито един лошо протекъл изпит дори заради някоя зле завършила любовна история.
Затвори книжката и погледна по-внимателно младежа пред себе си. Нямаше нищо забележително в облеклото му, стойката му беше на човек, който не знае как да заеме пространството със собственото си тяло. Професорът реши, че е още един от онези, които успяват в учението, защото не могат да се справят в живота. „Такива хора, веднага щом излязат от добре очертаната бразда на университета, се оказва, че не ги бива за нищо“, каза си той.
— Не мислите ли, че би трябвало аз да ви предложа темата? — попита, като говореше бавно.
Матия повдигна рамене. Черните му очи се движеха наляво-надясно, като следяха ръба на писалището.
— Интересуват ме простите числа. Искам да работя върху дзетафункцията на Риман — повтори Матия.
Николи въздъхна. После стана и се приближи до белия шкаф. Плъзгаше показалец по заглавията на книгите и ритмично пухтеше. Взе няколко листа, напечатани на машина и хванати с кламер в единия ъгъл.
— Добре, добре — каза, като ги подаде на Матия. — Елате пак, след като направите изчисленията в тази статия. Всичките.
Матия пое листовете и без да прочете заглавието на статията, ги пъхна в раницата, подпряна на крака му, отворена и раздърпана. Промърмори:
— Благодаря — и излезе от кабинета, захлопвайки вратата след себе си.
Николи седна отново на мястото си и си помисли как на вечеря ще се оплаче на жена си за този нов досаден ангажимент.
22.
Бащата на Аличе гледаше на цялата история с фотографията като на прищявка на отегчено момиченце. Така или иначе, за двайсет и третия рожден ден на дъщеря си й бе подарил апарат „Канон рефлекс“ със специална чанта и статив и тя му бе благодарила с хубава и неуловима като полъх на смразяващ вятър усмивка. Плати й шестмесечен курс в общината и Аличе не пропусна нито едно занятие. Споразумението беше ясно, макар и неизказано — университетът оставаше на първо място.
После, в един миг, точен като линията, която разделя светлината от сянката, болестта на Фернанда се влоши. Това повлече и тримата във все по-стесняваща се спирала от нови задължения, водеща до неминуемото — апатия и взаимно безразличие. Аличе повече не стъпи в университета, а баща й се направи, че не забелязва. Угризение на съвестта, чието начало вече принадлежеше на отминалото време, не му позволяваше да се противопостави решително на дъщеря си, не му позволяваше дори да поговори с нея. Понякога си мислеше, че би било достатъчно съвсем малко, би било достатъчно само да влезе в стаята й някоя вечер, която и да е, и да й каже… да й каже какво? Жена му изчезваше от живота му като изсъхващо мокро петно, а нишката, с която държеше дъщеря си, постепенно се разхлабваше и започваше да се влачи по земята, като я оставяше свободна сама да взема решенията си.
Това, което Аличе харесваше във фотографията, беше повече самият жест, отколкото резултатът. Обичаше да отваря задната част на фотоапарата и да развива няколко сантиметра от новата лента, колкото да се захване. Харесваше й фактът, че тази лента скоро ще се превърне в нещо, а тя още не знае в какво, харесваше й да изщрака първите пози, за да я нагласи, да намести обектива, да сложи на фокус, да се приведе напред, да включи или изключи части от реалността, да ги направи по-големи или да ги деформира така, както пожелае.
Всеки път, когато чуеше щракването, последвано от лекия и провлечен звук, си спомняше как като малка в градината на къщата им в планината хващаше скакалците и ги затваряше в шепата си. Мислеше си, че със снимките е същото, че сега улавя времето и го запечатва върху лентата, като го хваща по средата на скока му към следващия момент.