Фабио отвори хладилника и от купичка с масло отряза парче, което според Аличе тежеше поне осемдесет-деветдесет грама. Сложи го в тигана, за да го смеси с ризотото, и то се стопи, освобождавайки всичките си наситени животински мазнини. Загаси пламъка и с дървена лъжица бърка ризотото в продължение на още две минути.
— Готови сме — каза.
Избърса ръцете си в кърпа, метната на един стол, и се обърна към масата с тигана в ръце.
Аличе хвърли ужасен поглед към съдържанието.
— За мен съвсем малко — каза, като посочи с пръстите си буквално една щипка, непосредствено преди той да й сипе в чинията голям черпак от тази хиперкалорична смес.
— Не обичаш ли?
— Не — излъга Аличе. — Алергична съм към гъби. Но ще го опитам.
Фабио изглеждаше разочарован и остана с тигана в ръка. Дори пребледня малко.
— По дяволите, много съжалявам. Не знаех.
— Няма значение. Наистина — усмихна му се Аличе.
— Ако искаш, мога… — продължи той.
Замълча, когато Аличе хвана ръката му, и я погледна, както дете гледа подарък.
— Мога да го опитам обаче — каза Аличе.
Фабио убедено завъртя отрицателно глава.
— В никакъв случай. Ами ако после ти стане зле?
Върна тигана на печката и Аличе неволно се усмихна.
В продължение на половин час говориха пред празните чинии и се наложи Фабио да отвори още една бутилка бяло вино.
Аличе изпитваше приятното усещане, че губи частица от себе си при всяка глътка. Схващаше цялата несъстоятелност на собственото си тяло и в същото време масивното присъствие на тялото на Фабио, седнал срещу нея с лакти, подпрени на масата, и с навити ръкави на ризата до средата на ръцете. Мисълта за Матия, така постоянна в последните седмици, вибрираше тихо във въздуха като леко отпусната корда на цигулка, като нота, която звучи различно и се губи сред останалите звуци на оркестъра.
— Добре, можем да се утешим с второто — каза Фабио.
На Аличе почти й призля. Беше се надявала, че са свършили с яденето. Но Фабио стана от масата и извади от фурната тава с два домата, два патладжана и две жълти чушки, напълнени с нещо, което приличаше на смляно месо, смесено с галета. Композицията от цветове беше весела, но Аличе веднага помисли за големите размери на зеленчуците и си ги представи целите, както бяха непокътнати, разположени в средата на стомаха й като камъни на дъното на блато.
— Избери си ти — покани я Фабио.
Аличе прехапа устната си. После посочи плахо домата и той го пренесе в чинията й, като използваше вилица и нож като щипки.
— Освен това?
— Това ми е достатъчно — каза Аличе.
— Невъзможно. Не си яла нищо. С всичко, което изпи!
Аличе го погледна отдолу нагоре и в продължение на минута го мразеше силно, както мразеше баща си, майка си, Сол и всеки, който й броеше нещата в чинията.
— Този — предаде се тя, като посочи патладжана.
Фабио взе за себе си по един от всички зеленчуци и преди да започне да се храни, ги погледна удовлетворен. Аличе опита пълнежа, като едва пъхна вътре върха на вилицата си. Освен месото, разпозна веднага яйца, извара и пармезан и бързо пресметна, че няма да й е достатъчен само един ден глад, за да компенсира.
— Харесва ли ти? — попита я усмихнат Фабио с пълна уста.
— Прекрасно е — отговори тя.
Престраши се и захапа една голяма хапка патладжан.
Прогони пристъпа на гадене и продължи, хапка след хапка, без да каже нито дума. Изяде го целия и веднага след като остави вилицата отстрани на чинията, я обхвана желание да повърне. Фабио говореше и й сипваше още вино. Аличе кимаше и при всяко движение усещаше как патладжанът танцува нагоре-надолу в стомаха й.
Фабио бе изял вече всичко, докато в чинията на Аличе още стоеше доматът, червен и издут с предизвикващата гадене смес. Ако го надробеше на парченца и го скриеше в салфетката, той щеше тъй или иначе да забележи. Нямаше нищо, което да я прикрива, освен свещите, но те вече се бяха стопили наполовина.
После, слава Богу, свърши и втората бутилка вино и Фабио с мъка стана от масата, за да вземе трета. Хвана главата си с ръце и й каза на висок глас:
— Спри се, моля те, спри се.
Аличе се засмя. Фабио погледна в хладилника, отвори всички чекмеджета, но не намери друга бутилка.