Задачата й беше най-вече да стои в магазин, да приема филмите за промиване, затворени в пластмасовата им кутийка, да отбелязва името на клиента върху талончето и да го осведомява, че ще са готови за другия ден, да му дава касова бележка и да казва: „Благодаря ви, довиждане.“
Понякога в събота имаше сватби. Кроца минаваше да я вземе от тях в девет без петнайсет, все със същия костюм и без връзка, защото той всъщност бил фотографът, а не гостът.
В църквата трябваше да се монтират двата прожектора и веднъж в началото Аличе беше бутнала единия и той се бе счупил на стъпалата на олтара. Тогава тя ужасено погледна Кроца, а той направи гримаса, като че ли едно от парченцата стъкло му се бе забило в крака, но после каза: „Няма нищо, вдигни го оттам.“
Обичаше я и не знаеше защо. Може би защото нямаше деца, или защото, откакто в магазина работеше Аличе, той можеше в единайсет да отиде в барчето и да провери числата на лотарията. После, когато се връщаше, тя му се усмихваше и го питаше: „Е, станахме ли богати?“ Може би защото имаше болен крак и й липсваше майка й, както на него му липсваше съпруга, а тези липси си приличат всичките. Или защото беше сигурен, че тя бързо ще се отегчи и че ролетката ще трябва да си я спуска отново сам и че после ще се връща вкъщи, където няма никой, с празна и въпреки това натежала глава.
Но след година и половина Аличе беше все още там. Сега, когато имаше ключове, сутрин идваше преди него. Кроца я заварваше на тротоара пред магазина да мете заедно с госпожата от съседната бакалия, на която той не бе казвал никога нещо повече от „Добър ден“. Плащаше й на черно петстотин евро на месец. Обаче ако снимаха заедно на сватби, когато в края на деня стигаха пред къщата на Дела Рока, без да изгасява мотора на ланчата, вадеше портфейла от жабката, подаваше й петдесет евро и й казваше: „Ще се видим в понеделник.“
Понякога Аличе му носеше своите снимки и го питаше за мнението му, макар вече и на двамата да беше ясно, че той няма какво повече да я научи. Сядаха на плота и Кроца гледаше фотографиите, като ги повдигаше към светлината, после й даваше някои наставления за времето на експониране и как да използва по-добре блендата. Позволяваше й да снима с неговия „Никон“, когато иска, и тайно бе решил, че ще й го подари в деня, в който напусне.
— В събота ще се женим — каза Кроца.
Това беше формулата, с която й съобщаваше, че са наети.
Аличе си обличаше дънковото яке, тъй като Фабио всеки момент щеше да мине да я вземе.
— Добре — каза. — Къде?
— В „Гран Мадре“. После прием в частна вила на хълма. Богаташка работа — прокоментира Кроца с нотка на презрение.
После се разкая, защото знаеше, че и Аличе произлиза от такива среди.
— Мм — промърмори тя. — Знаеш ли кои са?
— Изпратиха покана. Сложих я някъде там — отговори Кроца, като посочи плота под касата.
Аличе потърси ластик в чантата и си върза косата. Кроца я погледна от мястото, където се намираше. Веднъж беше мастурбирал, като си мислеше за нея. Представяше си я клекнала в полумрака на магазина след спускането на ролетката. После се почувства толкова зле, че не можа да вечеря. На следващия ден я изпрати вкъщи, като и каза, че е в отпуска и че не иска да я вижда наоколо.
Аличе порови между струпаните листове на плота, по-скоро за да убие времето, докато чака, отколкото от истински интерес. Намери поканата, твърда и голям формат. Отвори я и името изскочи от листа, изписано ръкописно със златни букви и украсено със завъртулки. „Феручо Карло Бай и Мария Луиза Турлети Бай известяват сватбата на дъщеря си Виола…“
Погледът й помръкна, преди да продължи. Усети в устата си метален вкус. Преглътна и сякаш отново усети вкуса на желатинения бонбон от съблекалнята. Затвори плика и го развя замислена.
— Мога ли да отида сама? — осмели се да каже накрая, като продължаваше да стои с гръб към Кроца.
Той затвори чекмеджето на касата и то иззвънтя.
— Какво? — попита.
Аличе се обърна. Очите й бяха широко отворени и така озарени от нещо, че на Кроца му се прииска да се усмихне. Толкова бяха красиви.
— Вече се научих, нали? — каза Аличе и се приближи. Мога да се справя. Иначе никога няма да успея сама.
Кроца я погледна подозрително. Тя се подпря с лакти на плота, точно срещу него, и се наведе напред. Беше на по-малко от педя от носа му и този пламък в погледа й го молеше да се съгласи, без да й иска обяснения.