— Госпожице, младоженците ви очакват на крайбрежния булевард за снимките — каза някакъв глас зад гърба й.
Аличе се обърна и разпозна един от свидетелите.
— Разбира се. Сега ще ги настигна — отговори.
Влезе бързо в църквата, за да разглоби апаратурата.
Все още поставяше различните части на фотоапарата в правоъгълната чанта, когато чу да я викат.
— Аличе?
Обърна се, вече знаеше кой е.
— Да?
Пред нея стояха Джада Саварино и Джулия Миранди.
— Здравей — каза й Джада провлечено и се приближи, за да я целуне по бузата.
Джулия остана отзад със сведен към краката поглед, както в лицея.
Аличе докосна едва-едва бузата на Джада със своята, без да раздвижва устните си.
— Но какво правиш тук? — изписука Джада.
Аличе си помисли, че въпросът е глупав, и й се прииска да се изсмее.
— Правя снимки — отговори.
Джада отвърна с усмивка, като показа същите трапчинки, които имаше на седемнайсет години.
Странно бе да ги срещне там, все още живи, с мъничкия им отрязък от общо минало, което изведнъж нямаше никакво значение.
— Здравей, Джулия — насили се да каже Аличе.
Джулия й се усмихна и със запъване произнесе:
— Разбрахме за майка ти. Много съжаляваме за майка ти.
Джада кимна няколко пъти с глава, за да покаже, че и тя се присъединява.
— Благодаря — отговори Аличе.
После продължи забързано да подрежда апаратурата си.
— Ще те оставим да работиш — заяви Джада, като я докосна леко по рамото. — Явно си много заета.
— Окей.
Обърнаха се и тръгнаха към изхода. Звукът от сухото почукване на токчетата им се отразяваше в стените на вече празната църква.
Младоженците я чакаха в сянката на голямо дърво и не бяха прегърнати. Аличе паркира до поршето им и слезе с чантата през рамо. Беше горещо и усещаше косата си залепена за тила.
— Здравей — каза, докато се приближаваше.
— Али — обърна се към нея Виола, — не мислех, че…
— Нито пък аз — прекъсна я Аличе.
Прегърнаха се престорено, сякаш не искаха да си измачкат дрехите. Виола беше още по-хубава, отколкото в лицея. С годините чертите на лицето й бяха станали по-сладки, очертанията му по-меки и очите й бяха изгубили недоловимата вибрация, която ги правеше толкова страшни. Тялото й бе все още съвършено.
— Това е Карло — представи мъжа си Виола, Аличе стисна ръката му — беше съвсем гладка.
— Да започваме — каза кратко.
Виола кимна и потърси погледа на съпруга си, но той не забеляза.
— Къде да застанем? — попита.
Аличе погледна наоколо. Трябваше да използва светкавица, за да елиминира всички сенки от лицата. Посочи една пейка, цялата огряна от слънцето, на брега на реката.
— Седнете там.
Изразходва повече време от необходимото, за да нагласи апарата. Престори се, че се суети със светкавицата, монтира един обектив, после го смени с друг. Съпругът на Виола се разхлаждаше, като си вееше с вратовръзката, докато тя се мъчеше да спре с пръст капчиците пот, които избиваха по челото й.
Аличе ги остави да се варят още малко, правейки се, че търси подходящото разстояние за снимките.
После започна да им дава нареждания с рязък тон. Казваше им: „Прегърнете се, усмихнете се, сега сериозни, хвани й ръката, облегни главата си на рамото му, прошепни й нещо на ухото, гледайте се, по-близо един до друг, към реката, махни си сакото.“ Кроца я беше научил, че хората не трябва да се оставят дъх да си поемат, не трябва да им се оставя време да мислят, защото е достатъчен и един миг, и спонтанността им изчезва.
Виола се подчиняваше и два или три пъти попита с разбиране:
— Добре ли е така?
— Окей, сега да отидем на онази ливада — каза Аличе.
— Още ли? — учуди се Виола.
Червенината на пламналите й бузи започваше да разцъфва изпод фондьотена. Черната очна линия вече беше малко размазана, краищата на очите й се набраздяваха и й придаваха изморен и състарен вид.
— Ти се преструваш, че бягаш, а той те гони по ливадата — обясни Аличе.
— Моля? Трябва да тичам?
— Да, трябва да тичаш.
— Но… — запротестира Виола.
Погледна мъжа си, който само сви рамене.
Изпъшка, после подхвана полата си и се затича. Токовете й потъваха с по няколко милиметра в земята и хвърляха малки парчета пръст, които цапаха вътрешната част на бялата рокля. Съпругът й я настигаше.