— Тичаш много бавно — подвикна й.
Тя се обърна рязко и го изпепели с поглед по начина, който Аличе прекрасно си спомняше. Остави ги да се гонят две-три минути, докато Виола не се отскубна грубо от прегръдката му и не каза:
— Стига толкова!
Фризурата й се бе развалила от едната страна. Едно фуркетче се бе откачило и кичур коса падаше върху бузата й.
— Да — отговори й Аличе. — Само още няколко снимки.
Заведе ги до количката за сладолед и купи два с вкус на лимон, които плати тя.
— Вземете — подаде ги на младоженците.
Те като че ли не разбираха. Развиха сладоледите с подозрение. Виола внимаваше да не си изцапа ръцете с лепкавия сироп.
Трябваше да се преструват, че го ядат, като си преплитат ръцете, и после всеки да предлага своя на другия. Усмивката на Виола ставаше все по-изкуствена.
Когато Аличе й нареди да се хване за уличния фенер и да го използва като опора, за да се върти около него, тя избухна.
— Това е пълна идиотщина! — извика.
Съпругът й я погледна малко изплашен и после се обърна към Аличе, като че ли да се извини. Тя се усмихна.
— Това е елемент от класическия албум — обясни. — Точно това бяхте поискали. Но можем и да прескочим тази поредица.
Постара се да изглежда искрена. Усещаше татуировката си да пулсира, все едно че искаше да изскочи от кожата й. Виола се взря в нея с гняв, но Аличе издържа погледа й, докато очите й не я изгориха.
— Свършихме ли? — попита Виола.
Аличе кимна.
— Да си вървим тогава — нареди булката на мъжа си.
Преди да се остави да бъде повлечен, той се приближи до Аличе и отново й стисна възпитано ръката.
— Благодаря — каза й.
— Няма за какво.
Аличе ги проследи с поглед, докато изкачваха леко наклонената паркова алея към паркинга. Около нея се разнасяха откъслечните шумове на съботата, смеховете на децата на въртележките и гласовете на майките, които ги пазеха. Чуваше се и музика някъде в далечината и бръмченето на колите по булеварда.
Искаше й се да разкаже всичко на Матия, той би я разбрал. Но Матия беше далеч. Помисли си, че Кроца ще побеснее, но накрая ще й прости. Сигурна беше.
Стана й смешно. Отвори фотоапарата, изтегли ролката с филма и я разви докрай на слънчевата светлина.
Онова, което остава
(2007)
31.
Баща му го търсеше по телефона в сряда вечерта между осем и осем и петнайсет. През тези девет години се бяха виждали няколко пъти и от последния бе минало вече много време, но телефонът никога не бе звънял напразно в двустайното жилище на Матия. В дългите паузи между думите една и съща тишина изплуваше и зад двамата — никакъв включен телевизор или радио, никакви гости, които да звънкат с приборите по чиниите.
Матия успяваше да си представи майка си, която от креслото слуша разговора, без да променя изражението си, с ръце на страничните облегалки, както правеше, когато той и Микела бяха в началното училище. Тя сядаше там, за да ги слуша как рецитират стихотворенията, които учеха наизуст. Матия винаги ги знаеше, Микела винаги мълчеше.
Всяка сряда, след като оставеше слушалката, Матия се питаше дали тапицерията на оранжеви цветя на креслото е още същата или родителите му са я сменили, защото още по онова време беше изтрита.
Питаше се дали са остарели. Сигурно бяха, усещаше го по гласа на баща си, по-бавен и изморен. Усещаше го по шумното му дишане, все повече напомнящо задъхване.
Майка му взимаше слушалката в ръка само от време на време и въпросите й бяха стандартните, все едни и същи: „Студено ли е, вечеря ли вече, как вървят курсовете ти?“ „Тук се вечеря в седем“, обясняваше Матия отначало. Сега се ограничаваше да казва: „Да.“
— Ало? — отговори.
Нямаше никаква причина да говори на английски. Домашния му телефон го имаха десетина души и никой от тях не би си и помислил да го търси в този час.
— Баща ти е.
Забавянето на отговора бе едва доловимо. Матия мислеше да донесе хронометър, за да го измери и да пресметне колко се отклонява сигналът от правата линия от над хиляда километра, която свързваше него и баща му, но всеки път забравяше.