— Естествено, журналистите са ни накацали като мухи на мед — каза тя. — В момента дежурният в Йевле има грижата за това. Съвсем скоро ще разкрият самоличността. Отне ни известно време да намерим единствения жив роднина от страната на Хена и да го уведомим — един брат, който живее в къща-лодка до Будьо в Северна Норвегия. Той казва, че не използва такива модерни джаджи като телефон. Полицията в Будьо му е съобщила новината за смъртта преди четвърт час. Били принудени да отидат дотам с хеликоптер — каза тя.
— Този брат — той има ли алиби? — попита Рока.
— Колегите в Будьо са разпитали Бирк Педершен информативно. Явно не се е срещал със сестра си през последните двайсет години. Поддържали са връзка само с писма от време на време. Казва, че е празнувал Коледа сам на лодката — каза Бенгтсон.
— Та това не е кой знае какво алиби?
Бенгтсон го погледна и повдигна вежда.
— В този случай сигурно ще му трябват към две денонощия да се придвижи от едната до другата точка — каза тя. — Ако има късмет с транспорта, искам да кажа. Братът няма шофьорска книжка. Дори да беше тръгнал от Сколбу за Будьо веднага след убийството, нямаше още да е стигнал до вкъщи. Ако няма личен шофьор, разбира се.
„Божичко!“ — помисли си Рока и поклати глава. Малко неща можеха да го учудят, поне не обикновено.
— Съдебномедицинска експертиза? — попита той.
— Тялото е закарано за аутопсия в Упсала — каза Ялмар Албинсон. — Вероятно след една седмица ще получим пълен доклад. Евентуално ще могат да дадат някои предварителни сведения още след два-три дни. Намерените куршуми са изпратени в Националната криминалистична лаборатория. Засега можем да кажем само, че са от някой по-малък калибър. В НКЛ са изпратени и дрехите, включително костюмът на Дядо Коледа. Да добавя: за анализ на барутни остатъци.
Рока никога не беше чувал друг да говори толкова обстоятелствено. Той огледа Ялмар Албинсон и установи, че само устата му се движи; останалата част от лицето му не се променяше, докато говореше.
— А съседите? — попита той.
— Тези, които живеят най-близо, са заминали за празниците — отговори Пеле Алмен и спусна навитите ръкави на пуловера си. — Продължаваме да разпитваме живеещите по протежение на пътя за Сколбу, но не сме стигнали далеч. Тези, с които сме разговаряли до момента, не са видели и не са чули нещо странно.
— Какво знаете за последните дни от живота на Хена Педершен?
— Не знаем много. Всеки момент ще дойде адвокатът на Монс и следващата стъпка е редовен разпит — каза Алмен.
— Трябва да отида до Сколбу — продължи Рока. — Трябва да огледам мястото със собствените си очи, доколкото е възможно. Имате ли нещо против?
Ялмар наклони глава и кимна предпазливо. Яна се размърда и погледна сериозно към Рока.
— Все още търсим следи в снега и настоявам да бъдете внимателни.
— Разбира се. След Сколбу ще си поговоря с Монс Сандин — каза Рока.
— Окей. Какво да правим с журналистите? — попита Пеле Алмен и поглади корема си. — Дори на мен ми звънят.
— В този случай журналистите няма да ни накацат като мухи на мед — рече Рока. — Ще ни налетят, както възбудените мъжки шимпанзета се нахвърлят на женските. Вероятно пред нищо няма да се спрат и ще рискуват всичко, за да измъкнат информация от нас, провинциалните полицаи. Никой не бива да дава изявления за убийството. За всякакви въпроси ги насочвайте към дежурния инспектор в Йевле. Правилно ли съм разбрал, Бенгтсон?
Рока се обърна към шефката.
— Ъъъ… да… точно така — отвърна тя.
— Алмен ще дойде с мен в къщата. С останалите от вас искам да се срещна, когато се върнем. Въпроси?
Рока стана от стола и го бутна към масата, като в същото време срещна ококорените погледи на другите.
— Да — каза Ингрид Бенгтсон. — Аз имам няколко въпроса. Но можем да ги обсъдим в кабинета ми, когато се върнеш.
Рока чу, че дрезгавият й глас звучи малко по-остро.
Монс Сандин все ОЩЕ не се беше разсънил, когато протегна ръка, за да провери дали тя лежи до него. Щом ръката му падна право надолу, вместо да се спре върху тялото на Хена, той отвори очи. Около него беше тъмно като в рог и той пак затвори очи, наложи си да се пренесе обратно в състоянието, в което нямаше нужда да възприема заобикалящото го време и пространство.
В мислите си той отново изкачи стълбите пред къщата в Сколбу. Беше закъснял, но знаеше, че в момента, в който влезе, ще забравят за това. Почука на голямата дървена врата и зачака. Изпълнените с очакване гласове се приближаваха все повече и повече, а малките крачета тропаха по пода, преди вратата да се отвори съвсем малко. Ето ги, там беше и Хена. С дългата вълниста коса, кафявите очи и меките устни. Точно както когато я видя за първи път. Тя се усмихна и го покани да влезе. Но той тъкмо щеше да прекрачи прага, когато пропадна право надолу.