Изведнъж се сети какво е и потвърждението затуптя в главата му в такт с пулса. Той изхвърли остатъците от последния сандвич в мивката и отиде в спалнята, колкото бързо му позволяваше гърбът. Там беше оставил мобилния си телефон. Седна на леглото и намери номера на Анели.
— Пак ли ти, Рока? — попита тя, която вдигна още на първото позвъняване.
— Слушай, онази безжична мрежа, за която говорихме колко е голяма? Искам да кажа, само вътре в кафенето ли може да се ползва интернет?
Рока едва успя да произнесе думите от бързане.
— Ако имаш късмет, може да седиш в някоя сграда наблизо, ако например стените не са прекалено дебели. Нещо по-конкретно ли имаш предвид?
— Значи е напълно възможно да седиш на горния етаж, ако условията са благоприятни? — попита той и усети как неприятното чувство го обзе.
— Със сигурност. Ако знаеш паролата за мрежата. Може връзката да не е толкова бърза, както ако седиш точно до рутера, но естествено, че е възможно — каза Анели.
Той прекъсна разговора и пусна телефона на леглото до себе си. Отпусна ръце покрай тялото си и се втренчи пред себе си. Сърцето му заби по-бавно и всичко в него замлъкна. Чувствата го застигнаха и най-напред се натъжи, а после се изпълни с гняв и разочарование. Направи последен опит да намери друго обяснение, но колкото и да му се искаше, всичко показваше, че е намерил възможен извършител.
19 септември 2012 година
Вече нищо лошо не можеше да ме достигне.
Мина време и наистина повярвах, че е така.
До този момент. Сега, когато само след някой или друг месец ще се преместим в Худиксвал.
Есента дойде тук във Флоренция и ме потиска. Повече от всякога.
Монс не знае нищо за лекарството. Искам да спра, но не мога. Треперя. Не мога да спя. Нуждая се от по-висока доза.
Вече дори и виното не ми помага, а непрекъснато се чувствам разтревожена. Монс го няма. Пак го няма.
„Има много неща за уреждане преди преместването“ — казва, но не знам какво да мисля.
Ако имах повече сили, може би щях да разбера какво става с него. С нас. Но нямам сили. Копнея да се махна оттук.
Може би в Швеция положението ще се подобри. В момента не искам нищо друго, освен да забравя. Да забравя онова, за което Монс не знае нищичко.
Защото вече е факт. Злото ме намери.
Но да избере точно него за свой вестоносец — това никога нямаше да го повярвам. Разбира се, има обяснение. Но повтарям:
Вината никога не е на детето.
Прокурор Самели не вдигна, когато Юхан Рока се обади. Рока искаше бързо да бъде издадено решение за принудителна мярка. За претърсване на жилище. Нямаше време за чакане, поне самият той смяташе така.
Ялмар Албинсон също не си вдигаше телефона. Рока предпочиташе някой да го придружи, най-добре криминалист, но сега щеше да се наложи да се оправя сам. Това, което беше намислил, предполагаше безразсъдно престъпване на правомощията му, но не го беше грижа.
Той се измъкна от леглото и грабна любимите си панталони — WCT на „Адидас“. Струваше му известни усилия да ги издърпа нагоре. Тялото му се съпротивляваше на адреналина и той се добра до антрето, като накуцваше. Насред сериозността и разочарованието избухна в смях, когато си спомни как веднъж беше забравил да си обуе сините панталони от полицейската униформа, когато застъпи на смяна в Областната комуникационна централа. Там униформата беше задължителна. Традиционно и нелепо, защото операторите работеха на компютрите си и никога не контактуваха с представители на обществеността, освен по телефона. Това, че обикаляше с униформената тениска и малко по-неофициалните панталони марка „Адидас“, не му спечели точки, но самият Рока беше доволен.
В антрето той пъхна краката си в маратонките, без да ги връзва. Нямаше да върви дълго. Слезе на „Стургатан“ и сви наляво. До розовата сграда с белите рамки на прозорците се спря. Хвърли поглед нагоре, а после прекрачи през пряспата, заобиколи и влезе във вътрешния двор.
Изглеждаше както последния път, когато беше там, преди малко повече от двайсет и пет години. Но тогава слънцето светеше, а в зелената трева по средата на двора имаше градински мебели и с няколко други изпотени съотборници бяха отишли там да пият сок и да ядат домашни канелени кифлички.