Сега извитото стълбище от външната страна на сградата беше покрито със сняг. Вратата към ъгловия апартамент на третия етаж беше затворена, а прозорците бяха тъмни. Въпреки че това щеше да бъде най-естественото нещо на света, Рока никога не се беше качвал там. Никой от съотборниците му не беше. Тогава не се бяха замисляли над това — колко беше странно, че на никого не е позволено да влиза в апартамента. Бяха доволни, че можеха да се заредят с малко енергия, преди пак да стане време за футбол.
Докато изкачваше стъпалата, му стана студено на ръцете. Стълбата скърцаше и се клатеше и през ума му отново премина мисълта за собствената му безразсъдност. Не биваше да идва тук сам.
Точно тогава усети вибрации в джоба си. Ялмар Албинсон.
— Имам пропуснато обаждане от теб — каза той. — Свалях мръсотията от себе си под душа, когато си се обадил.
„Свалял мръсотията от себе си — помисли Рока и спря. — Кой в наши дни използва този израз?“ В следващата секунда прогони мисълта за взимащия душ Ялмар, която изскочи в съзнанието му.
— Аз пък съм във вътрешния двор на сградата на адрес „Стургатан“ 195 и ми е малко самотно — каза той. — Можеш ли да дойдеш тук?
— Ще взема колата. Ще бъда там след около шест минути.
Рока се спря пред вратата, загледан в табелката, която висеше накриво на ръждясал винт отстрани. След това вдигна поглед към небето над покрива. Затвори очи и си спомни. Тъгата го обзе и той преглътна с усилие. Сведе очи към табелката.
„Прости ми, но съм длъжен“ — помисли.
Анхелика Фернандес отметна пухената завивка и спусна краката си на пода. Мокетът я погъделичка и тя пак ги придърпа под завивката. Единствената светлина в стаята идваше от лампиона до леглото. Часовникът на телефона й показваше осем и пет вечерта. Приятелката й, която работеше в бара, й беше дала приспивателни и Анхелика беше успяла да поспи няколко часа.
Стомахът й изкъркори и тя протегна ръка към полуизядения десерт „Дайм“ на нощното шкафче. Сладостта и хрупкавият карамел подобриха малко настроението й. Тя взе една бутилка кока-кола, която стоеше на пода. Беше без капачка и тя не знаеше чия е, но нямаше значение. Изпи я на няколко глътки.
Легна отново по гръб и се загледа в тавана. На горния етаж телевизорът работеше. До нея достигаха гласове и смях от добре познато хумористично предаване, които я накараха да се почувства по-малко самотна. Тя отправи мислено благодарности към приятелката, която й позволи да се настани в хотелската стая. Дори беше уредила собствен ключ на Анхелика, защото разбираше колко неприятно може да бъде да живееш в дома на родителите си. Тук в хотела не беше нужно да слуша опяването на майка си, че не си изяжда всичко, че се гримира прекалено много или че се облича прекалено оскъдно. А и татко. Той веднага щеше да разбере, че тя не се чувства добре, и нямаше да я остави на мира, докато не му разкрие любовните си проблеми. В момента Анхелика искаше спокойствие.
Тя вдигна мобилния си телефон и започна да пише съобщение. Приятелката й се беше обадила няколко пъти и й беше изпратила няколко есемеса, за да попита как е. Трябваше да отговори, за да я успокои.
Ще се оправя. Благодаря, че ме пусна тук — написа тя. След като изпрати съобщението, сложи слушалките в ушите си и отвори списъка си с хаус парчета. Затвори очи и остави електрическата мелодия да я понесе със себе си. Сега искаше само да бъде сама със скръбта си.
Трябва да беше заспала отново. Един поглед към часовника го потвърди. Тя се огледа в стаята. Заслуша се. Звукът от телевизора на съседа беше утихнал. Анхелика извади слушалките от ушите си и ги сложи на нощното шкафче. Навън все още беше тъмно и имаше още време, докато слънцето успееше да се издигне. Ако изобщо успееше. Тя се уви по-добре със завивката.
„Юхан Рока — помисли тя и си представи неговата секси усмивка. — Защо се боиш толкова?“
Един звук откъм коридора я стресна. Прозвуча като затръшната врата. Тя се заслуша, за да определи дали някой е влязъл в някоя стая, или е излязъл в коридора. Тъй като не се чуха други звуци, тя предположи, че някой е влязъл и е затворил вратата след себе си. Но явно не само тя беше будна. Супер. Вдигна дистанционното и го натисна. По един от филмовите канали даваха последната част от една вампирска трилогия. Анхелика вече я беше гледала и започна да превключва, докато не се спря на едно американско токшоу. След малко я увлече записаният смях по време на интервю с един известен комик. Но после мислите пак я връхлетяха.
Юхан. Не се бяха срещали много пъти, но това, което той я накара да почувства, тя никога преди това не беше изпитвала. Красив. Шантав. Сега всичко беше свършило. А тя беше отменила пътуването си до Аржентина. Разбира се, можеше да замине въпреки всичко, но сега се беше настроила да остане в Швеция. Обаче какво щеше да прави тук? Да работи при баща си? Никога. Стокхолм може би? И там търсеха сервитьорки.