— Ние се държахме наистина ужасно с онези от тях, които ходеха в нашето училище — гласът на Рока пресекна. — Казвахме, че смърдят на лайна, и не им давахме да играят с нас през междучасията. Но извратеното е, че Петер също тормозеше другите. Нямах представа, че е живял в комуната.
Той стана и отиде до прозореца. Стомахът му се сви, а сълзите пареха очите му.
— Той започна в друга паралелка, когато бях в пети клас. Никой не попита за миналото му. Беше най-добрият по футбол и никой не се замисляше откъде идва. Майката на Петер Кранс се казваше Кристина. В детството ни работеше като чистачка — в един дом за възрастни хора близо до прогимназията ни.
— Твърде много данни сочат, че Кристина не си е била у дома от известно време — отбеляза Ялмар и се огледа.
Двамата се върнаха в коридора. Там имаше редица вградени гардероби. На вратите бяха залепени същите тапети като на стените. Рока хвана една от кръглите жълти дръжки и отвори. В тясното пространство там вътре имаше прахосмукачка, кофа и моп. На един рафт най-горе в шкафа бяха навити на ролки найлонови чували. Сини найлонови чували.
Ялмар изгледа Рока многозначително и се протегна, за да вземе няколко. Огледа ги от всички страни.
— Тези съкровища ще дойдат с нас в участъка. Ще изпратим някого, за да отцепи апартамента.
Рока гледаше мълчаливо, докато Ялмар сваляше ролките от рафта.
Анхелика Фернандес отстъпи още няколко крачки. Той щеше да влезе, нямаше съмнение. Но първо се спря на прага и се вгледа в нея.
— Чух, че предпочиташ да те чука ченгето, а не аз — каза той и тъмният му тембър отекна в коридора. Той се огледа, а после влезе в хотелската стая и затвори вратата.
— Между мен и Юхан Рока няма нищо, ако това имаш предвид — изрече Анхелика с надеждата, че така ще го успокои. Тя нямаше представа откъде е разбрал за нея и Юхан.
— А защо хората говорят за вас тогава?
Очите му бяха широко отворени. Той тръгна към Анхелика, а тя заотстъпва, докато не стигна до стената. Повече нямаше накъде да отстъпи. Нищо нямаше да му попречи да направи каквото си поиска с нея. Трябваше да бъде силна и хитра.
— Петер. Честна дума. Не знам — каза Анхелика с хладен глас.
— Ядосвам се, когато чувам такива бръщолевения, не разбираш ли? Ти си моя — каза той. От гнева гласът му трепереше.
— Не съм на никого. Махай се оттук — изсъска тя и го бутна.
Атаката й го изненада и тя видя своя шанс. С няколко бързи скока стигна до леглото и грабна мобилния телефон. Той остана неподвижен за секунда, преди да тръгне след нея.
— Остави го! — извика и размаха ръка.
— Ще се обадя на полицията, ако не изчезнеш оттук!
— Малка ченгесарска курва — прошепна той. — Няма да се обадиш на никого. Още по-малко пък на бившия си ебач.
Той замахна и изтръгна телефона от ръката й.
— Какъв ти е проблемът? — попита Анхелика. — Какво не разбираш?
— Мисля, че ти си тази, която не разбира — каза той. — Ако аз те нямам, никой друг няма да те има!
Петер се втренчи в нея. В следващия момент запрати мобилния телефон право в стената. Беше абсолютно невъзможно силиконовият калъф да го защити от силния удар.
— Какво ви става на вас, жените — продължи той, втренчил се в Анхелика с широко разтворени очи. — Първо сте до мъжа. После изчезвате, и то точно когато човек най-много се нуждае от вас. Открай време е така. Всичко започна от така наречената ми майка и до ден-днешен нищо не се е променило.
Той направи крачка към нея и паниката я обзе. Той говореше сериозно. Нямаше да й се размине. Изведнъж осъзна нещо. Ами ако Петра беше права? Ако Петер имаше нещо общо със станалото в Сколбу?! Тя не успя да продължи с разсъжденията си, защото той я бутна с двете си ръце. Тя падна назад и си удари главата в таблата на леглото. Прониза я адска болка, но тя стисна зъби. Петер се наведе над нея и хвана китките й. Лицето му изразяваше гняв.
— Моля те, Петер. Не ме наранявай.
— Затвори си устата и не мърдай!
С крайчеца на окото си тя видя как Петер хвана една от възглавниците. В следващата секунда лицето й потъна в мекото заради силния натиск. В същия момент хватката около китките й се поотпусна. Тя се засили. Това щеше да бъде последният й шанс. С цялата сила, която успя да събере, тя заби коляно в чатала на Петер.
Вечерното осветление беше единственият придружител на Юхан Рока и Ялмар Албинсон, докато вървяха по коридора към сектора по криминалистика. В края на коридора се намираше малка конферентна зала, а от едната страна имаше две стаи, където криминалистите извършваха анализите си. Не можеха да се похвалят със стая за почивка, но поне имаха автомат за кафе, който беше поставен до стената в коридора. Рока взе една картонена чаша и я сложи в автомата.