— Наистина, а и стигнах до дъното на тази история. Когато конете на областния полицейски началник са печелели, не са взимани проби за допинг. Не са взимани и когато са печелили Уейт-тил-ю-уин и Гуд Инъф. А познай кой жокей е тренирал конете на областния началник?
— Фредрик Стрьомлунд… — произнесе Рока бавно. — Но как е възможно да не са направени проби?
— Само да знаеш какво влияние имат известните жокеи. Даваш няколко хилядарки на хората, които правят пробите, и проблемът е решен — каза Алмен.
— Нищо чудно, че областният полицейски началник е държал разследването да се прекрати. А Бенгтсон сигурно знае това — каза Рока.
— Най-вероятно — съгласи се Алмен.
— А Монс Сандин?
— За него не пишеше нищо в регистъра на Шведската асоциация по конни надбягвания. Напълно е възможно да фигурира сред собствениците, но в такъв случай е бил съдружник в някоя фирма, която притежава коне. Сигурно не иска да присъства с името си. Но ще отнеме малко повече време да се изрови тази информация.
„Монс Сандин, възможно ли е наистина някой като теб да бъде намесен в тази каша?“ — помисли Рока.
— Какво да предположим за Урбан Енстрьом тогава? — попита той. — Дали е знаел какви ги вършат, или просто е успял да прозре схемата и се е разприказвал?
— Честно казано, аз съм за втория вариант.
Мислите на Рока започнаха да се подреждат. Хипотезата му се затвърждаваше и той беше в приповдигнато настроение. Мотивът на Бенгтсон да затрудни поне разследването за смъртта на Урбан. Енстрьом беше установен. Ако действията на областния полицейски началник бъдеха разкрити, стълбичката на Бенгтсон към върха щеше да изчезне.
Рока си пое дълбоко въздух и преди да прекъсне разговора с Алмен, каза:
— Имаше право, обичам те.
Ако някой беше видял, че полицейската кола се плъзга по улица „Дротнингатан“, вероятно щеше да помисли, че присъствието й се дължи на рутинно патрулиране на околността.
От двете страни на улицата се издигаха преспи, високи по един метър, и щяха да бъдат необходими часове, за да се изровят няколко от колите, покрай които минаха. Юхан Рока се удиви колко се бяха опразнили улиците заради времето. Не се виждаше жив човек. Наистина беше почти полунощ, но въпреки това.
Пеле Алмен спря на едно кръстовище до езерото Лилфиерден. Когато опитаха да продължат, гумите започнаха да се хлъзгат и колата забуксува.
Рока въздъхна.
— До гуша ми дойде да живея в страна, където шест месеца в годината валят ледени кристали!
Алмен се изсмя шумно, а после превключи на втора скорост и шиповете на зимните гуми захапаха. В следващата секунда двамата отново осъзнаха сериозността на положението. Нямаха никаква представа къде се намира Петер Кранс. Предплатената карта, която беше използвал, беше блокирана и не се беше свързвала с телефонната мрежа от Бъдни вечер. Бяха потърсили майка му, но безрезултатно. Баща му беше мъртъв от десет години. Прецениха, че е прекалено рисковано да се свързват с приятели и познати, защото биха могли да го предупредят. На първо време щяха да наблюдават апартамента му. Петер живееше на булевард „Сундсеспланаден“, близо до Музея на Худиксвал.
Рока сядаше за първи път от дълго време и се опита да се отпусне. Наистина гърбът го болеше повече, когато седеше неподвижно, но той имаше нужда от почивка. Използва случая да набере номера на гласовата си поща, притисна телефона към ухото си и се заслуша.
„Имате две нови съобщения“ — каза автоматичният женски глас. „Приятен глас“ — помисли си Рока и се зачуди как изглежда всъщност тя, жената зад него.
В слушалката се чу щракване, когато прозвуча първото съобщение. Никой не каза нищо, но Рока чу запъхтяно дишане и бързи стъпки. Няколко секунди по-късно нещо изпращя и съобщението свърши.
„Получено днес, в двайсет и един часа и тринайсет минути“ — съобщи гласът. После започна следващото съобщение. Отново същото пращене. Същото дишане. Кой беше това? Изведнъж някой заговори:
„Здрасти, Юхан, обажда се приятелката на Анхелика…“
Рока притисна слушалката още по-плътно до ухото си, когато чу тихия, но очевидно уплашен глас. Приятелката на Анхелика?
„… нещо се е случило. Петер Кранс. Той го е направил — продължи тя и през цялото време гласът й звучеше, сякаш тя всеки момент ще се разплаче. — Анхелика е тук при мен. Петер сигурно е още в стаята в „Стадсхотелет“ Трябва да направите нещо, преди да дойде тук!“
Паниката в гласа се засили.