Съобщението беше получено няколко минути след предишното. Рока се обърна към Алмен:
— Трябва да обърнем. Петер Кранс може да е в „Стадсхотелет“!
Рока не разбираше цялата ситуация, но очевидно имаше и други, които подозираха, че той е извършителят.
— Повикай подкрепления — каза Алмен в същия момент, в който натисна педала за газта и прекара волвото през една пряспа, за да излезе на „Стургатан“. Рока обяви тревога по радиото.
Те включиха сините светлини, когато набиха спирачки и изминаха на инерция последните метри до „Стадсхотелет“. Изведнъж входната врата се отвори и един мъж изтича навън и налетя право отстрани на полицейската кола. Той падна на земята, но преди Рока и Алмен да успеят да реагират, се изправи отново на крака. Продължи да тича към стълбището, което се спускаше към „Хамнгатан“.
— По дяволите, това е Петер Кранс! Навън! — извика Рока.
Алмен изскочи от колата и се втурна след него. Рока седна на шофьорското място и потегли, за да се опита да пресече пътя на Петер.
Той даде газ, колкото беше възможно на втора скорост, и зави рязко зад ъгъла. Когато наби спирачки на надолнището, гумите не захапаха и колата се плъзна и излезе право насред кръстовището. Точно пред него мина черно ауди, а после изчезна с висока скорост.
Алмен дотича до полицейската кола и отвори вратата.
— Мамка му! Въобще нямах шанс — каза той, докато дишаше запъхтяно.
— Качвай се, потегляме. Съобщи позицията ни на колегите! — извика Рока.
Те последваха аудито, което подмина гарата и продължи на юг. Червените лампички на задните фарове на Петер Кранс все още се виждаха, но разстоянието се увеличаваше все повече. Рока не искаше да кара толкова бавно, че да го изпуснат от поглед, но и не можеха да го притиснат толкова, че да направи някоя опасна маневра.
— Не може да кара много по-бързо от сега — каза Алмен и закопча предпазния колан.
Чистачките се плъзгаха толкова бързо по предното стъкло, че през него се виждаше трудно. Снегът се завихряше зад колата на Петер Кранс и закриваше фаровете. Бяха излезли на национален път 84 в посока към Юсдал.
Изведнъж десните колела попаднаха в канавката. Там снегът беше дълбок и колата се разлюля заради неравномерното съпротивление. Рока стисна волана, колкото можа, за да задържи колата изправена. Беше принуден да забави.
— Изпускаме го! — извика Алмен.
Наближиха отбивката за Форша. Не се виждаха коли. Можеха да избират между това да продължат за Юсдал, или да отбият. Беше въпрос на късмет.
— Аз съм за Форша — каза Алмен. Рока сви надясно по отбивката.
Когато влязоха в градчето, отново видяха задните фарове. Колата се движеше в посока към стадион „Форша“.
— Тръгнал е за футболното игрище! — извика Алмен. — Каква работа има там, да му се не види?
— Мисля, че знам — каза Рока. — Иска да се върне на мястото, където е започнало всичко.
Тъмната фигура се движеше бавно по изчистеното от сняг футболно игрище.
Юхан Рока и Пеле Алмен седяха в полицейската кола до едната страна на игрището и следяха движенията на Петер Кранс, докато той спря и клекна.
— Ти остани в колата, а аз ще изляза. — Рока разкопча предпазния колан.
— Ти си луд! — извика Пеле Алмен и хвана ръкава на якето му. — Идвам с теб.
Рока вдигна ръка и отвори бавно вратата.
— Аз ще говоря с него — каза Рока и излезе от колата. — Говоренето е моя работа, така да се каже.
Той свали хендсфрито от ухото си и го хвърли на седалката. После затвори вратата, прекрачи през пряспата и излезе на игрището. Прожекторите осветяваха Петер с колебливата си светлина в студената мъгла, която се беше спуснала над Форша. Билката в гърба напомни за себе си и Рока изчака малко, след което излезе уверено на игрището.
— Всичко свърши — каза той, когато се приближи до Петер. — Няма къде да избягаш, по-добре ела с мен в колата.
Той застана пред Петер, който седеше с поглед, втренчен право между гредите на футболната врата. Беше облечен само с риза и дънки и носеше тънки, ниски обувки. Дясната му ръка стискаше пистолет. Рока веднага го позна — компактен „Застава“.
— Ти си точно като другите — изрече Петер. — И ти не разбираш.
— Разбирам повече, отколкото предполагаш, Петер.
— Бях добър колкото него, ясно ли ти е? — Петер вдигна поглед. — Но избраха него. Той получи възможността да замине за големите стадиони. После понякога се връщаше тук, на мръсната, проклета нива. Само за да се изфука. И всички идваха да гледат.
Петер Кранс обхвана игрището с едно движение на ръката си.