— Но защо застреля Хена, все още не разбирам?
— Това беше мое лично решение. Знаех, че така или иначе ще трябва да си окървавя ръцете, затова реших да очистя първо нея. Великият Монс щеше да разбере какво е чувството, когато загубиш любовта си. По дяволите, заради него аз съм загубил всичко, което някога съм имал. Двамата бяхме еднакво добри. Но той получи всичко, а аз — нищо. Знаеш ли какво е да загубиш всичко? — изкрещя Петер.
— Знам повече за това, отколкото си мислиш — каза Рока и в същия момент се прокле. Не биваше да говори за личния си живот.
— Трябва да се пазим от жените, не го забравяй. Но си прав, и с тях не може, и без тях не може.
Тогава през ума на Рока премина най-естествената мисъл. Кристина Кранс. Заключеният й апартамент. Нарязаният на парчета труп в снега до трактора. Та аз съм убил двама души, по дяволите. Беше убил собствената си майка. Аналитичният мозък на Рока съвсем очевидно беше прегрял и вината беше на Бенгтсон. Той се отърси от тази мисъл, от която му се гадеше, и опита друга тактика.
— Време е да дойдеш с мен — решително изрече.
Тогава Петер изведнъж се хвърли напред и се изтъркаля по гръб, хванал пистолета с двете си ръце. Насочи го треперещ към Рока.
— Да, точно така. Бях забравил — прошепна той дрезгаво. — С Фани Петершон бяхте гаджета, нали?
— Какво искаш да кажеш? — попита Рока. За миг изгуби концентрацията си.
— Може би знам нещо, което ти не знаеш. Което полицията не знае… — отвърна Петер Кранс и се засмя.
„Това е само маневра за отвличане на вниманието — помисли Рока. — Съсредоточи се.“ Той извади светкавично пистолета, махна предпазителя и сложи показалеца си на спусъка. Петер му се усмихна криво.
— Ама малки Юхан. Ако ме застреляш, няма да разбереш какво се случи с Фани — каза подигравателно.
Вътре в себе си Рока се разкъсваше между доброто и злото. Между правилното и неправилното. Трепереше. Бореше се да се овладее. Да мисли трезво.
— Какво искаш, негоднико? — извика той, колкото му държаха силите.
— Ако ме пуснеш, ще ти разкажа какво се случи. — Петер се надигна.
Рока стисна зъби и затвори очи. Вдиша и въздухът изпълни дробовете му. Извика в паметта си образа на Фани. Най-красивата Фани. Прицели се. Поколеба се. Направи малка крачка настрани. Тогава я усети, болката, и този път беше неконтролируема. Прониза го и плъзна острите си пипала по гръбнака му, а после завзе врата му и го принуди да падне на земята. Рока обърна бавно глава и погледна Петер право в очите.
— Какво решаваш? — извика Петер.
Изведнъж прожекторите около игрището изгаснаха и всичко стана черно. На Рока му се струваше, че чува ударите на пулса си, все по-бързи и по-бързи. Той държеше здраво пистолета и стисна зъби, за да не изкрещи от болка. Благодарение на слабата светлина от фаровете на полицейската кола в другия край на игрището все още различаваше Петер. Той продължаваше да седи там неподвижен.
Рока вдигна бавно пистолета и сви пръста си около спусъка. Тогава долови нещо с крайчеца на окото си. Сянка, бързо движение. Без да премества поглед, той видя как една тъмна фигура се приближи към Петер откъм гърба му, бързо и тихо.
Рока опита да стои колкото можеше по-неподвижно, но пронизващата болка не му позволяваше. Когато премести леко крака си настрани, болката избухна и той падна на земята, без да може да се спре. Последното, което чу, преди да му причернее, беше изстрел.
19 септември 2012 година
В края на краищата „безграничност“ е красива дума.
Въпреки онова, което може да стори с нас, децата.
През първите години живяхме в дом без граници.
Ти, аз и нашият приятел. Нашият Петер.
Безграничността е красива в основата си.
„Живеем на отворени врати. Даваме безгранична любов, всички заедно в хармония.“
Все едно казваха:
„Осъществяваме себе си, но забравяме за децата си.“
Чувствителни деца. Като мен и Петер.
Петер беше тук. И няма да ме остави на мира, не и сега, когато ме е открил. Разбрах го.
Той е дори вътре в мен. Сигурна съм, защото познавам признаците. Инстинктът ми казва да го махна и трябва да се добера до лекар. Само не знам как ще го понеса.
Но въпреки това всичко ще свърши. По един или друг начин.
Силите ми вече свършиха. Също и инстинктът ми за оцеляване. Копнея да се махна оттук. Копнежът е по-силен от всякога.