Монс подскочи върху нара. Олюля се и трябваше да се подпре с ръка, за да не падне на пода. Действителността започна да превзема мислите му, а сърцето му биеше все по-бързо. Беше принуден да осъзнае бруталната истина. Хена вече я нямаше. Беше си отишла. Мъртва. Той сложи ръце на челото си. Отчаяно се опита да си спомни какво беше видял, когато влезе в къщата. Какво се беше случило? И какво се случваше сега, около него и най-вече вътре в него? Седеше тук, в ареста на полицейския участък в Худиксвал, и нямаше ни най-малка представа кога ще излезе. Беше заподозрян. Думата го прониза. Заподозрян за убийството на собствената си жена. А утре щяха да го разпитват, след това прокурорът щеше да реши дали да остане в ареста. Полицаите бяха казали, че в най-лошия случай ще трябва да остане три денонощия. Това беше абсурдно. Кой им даваше право да го държат тук, въпреки че беше невинен! Полицаят като че ли наистина повярва на думите му, каза, че ще направят всичко възможно, за да намерят доказателствата, които да го оправдаят. Но това обещание не му даваше много надежда.
Той подръпна светлосинята риза. Памучният плат беше корав. Собствените му дрехи бяха конфискувани, както и мобилният телефон. Щеше да му трябва цяла вечност да разбере как е попаднал в това положение. Мисълта да бъде затворен за цял живот го караше да преглътне с усилие, за да не повърне.
Той помисли за всички журналисти, които точно в този момент остреха пера, за да разнищят историята в медиите. Навсякъде. В Швеция и по света. Щяха да го преследват. Да не зачитат личния му живот. А този път ставаше въпрос за загуба, която не можеше да преодолее. За този противник не можа да се подготви, не разгада намеренията му.
Той прокара отчаяно ръце през косата си. Нямаше възможност да се свърже с говорителя си, само със Стефан Фантенберг, адвоката. Той стисна гумения дюшек и залюля горната част на тялото си напред-назад. От напрежението, което се разстилаше от корема нагоре през гърдите и накрая стягаше гърлото му, го обземаше смъртен страх. Той се запита как човек с клаустрофобия би издържал да седи тук. А после спря да се люлее. Хрумна му, че може би все пак е на най-сигурното място. Тук нито един журналист няма да може да достигне до него. Нито пък някой друг'.
После мислите му отново се развихриха. Струяха в мозъка му и се преплитаха. Правилно ли беше решението да оставят живота си във Флоренция и да се преместят в Худиксвал? Поне така смяташе. Но какво всъщност потискаше Хена и я тревожеше толкова напоследък? Той не успя да достигне до нея с въпросите си. Тя го избягваше. Или пък той не прояви достатъчно интерес? Може би нямаше да се озове тук, ако беше отделил време да я изслуша внимателно.
Той слезе от нара и застана с гръб до бетонната стена. Когато излезеше от това място, ще бъде сам с две деца. Два малки индивида, които ще бъдат зависими от него за дълго време напред. Пари няма да им липсват, разбира се, ще може да им купува каквото си поискат, умножено по сто. И с облекчение, и радост ще ги води на тренировки по футбол и гимнастика. Но как ще потръгне с всичко останало — с онова, за което Хена се грижеше сама, когато той отсъстваше от къщи, онова, което не можеше да се купи с пари? Емоционалната сигурност. Инстинктивната, непринудена прегръдка на едно малко, тъжно телце. Толкова естествена, когато имаше нужда от нея. Как ще успее да им даде това? Разбира се, той обичаше децата си, но довчера беше изпълнявал ролята на родител от разстояние. Такива бяха безмилостните факти. Собственият му избор. Естествено, заради кариерата. Но ако беше откровен със себе си, това беше преди всичко едно лесно оправдание. Така му беше доста удобно. Животът му се опростяваше. Или по-точно: способностите му като родител стигаха дотам. Най-добре беше да го признае пред себе си. По дяволите, той не знаеше как се справят другите. Как ще бъде самотен родител на две личности, които всъщност не познаваше? Сам. Самотен.
Той се обърна и заудря с юмруци по бетонната стена. Болката в ръцете беше вцепеняваща. Въпреки това той продължи да удря чак докато кожата на ръцете му не се разкъса и потекоха червени струйки. Това не беше алтернатива. Не беше той. Не беше Монс Сандин.
Когато от скоростната кутия се чу пронизително бучене, Пеле Алмен не можа да сдържи смеха си. На втория опит Юхан Рока успя да включи на първа скорост и потеглиха към Сколбу.