Монс е човек, който вдъхва сигурност. Така е. И е баща на децата ми. Приятно ми е да знам, че те имат него. А рано или късно ще намери друга жена, която може да стане част от живота на децата ми. Ако съм напълно откровена, мисля, че вече я е намерил.
Но ще се боря още малко. Поне докато се преместим в Худиксвал. Ще се боря за Анине и Антонио, които ми дадоха най-голямата любов.
Скъпи братко. Пиша на теб, защото ти си единственият, на когото разчитам.
Както пишеше в писмото, което ти изпратих в Норвегия, исках да дойдеш тук във Флоренция, когато моментът настане.
Исках да прочетеш историята ми. Да опиташ да разбереш защо е станало така.
Разкажи на децата ми, само за това те моля. Но разкажи красивата история. За летата в детството ни, както си ги спомням и както се надявам, че и ти си ги спомняш. Копнея да се върна там. И щом дойде денят, когато няма да мога да направя нищо повече, тогава спомените ще ми помогнат да се усмихна.
3 януари 2013 година
До река Арно въздухът беше по-влажен, отколкото между каменните къщи в центъра, особено по това време сутрин. Бирк Педершен разтърка длани и заразмахва ръце в опит да се стопли. Въпреки че температурата беше съвсем различна, тук му беше по-студено, отколкото в къщата-лодка. Той започна да тъпче на място, а после отиде до каменната стена и се наведе през ръба. Долу водата течеше буйно. Течението носеше нещо, което наподобяваше туристическа карта. Той я проследи с поглед, докато се изгуби от погледа му.
Разбираше защо Хена искаше той да дойде тук във Флоренция. Да изпрати разказа в Норвегия по пощата щеше да бъде прекалено рисковано. Щеше да получи и още ключове за банковия сейф, беше сигурен в това. Като предпазна мярка, в случай че пощата направеше някой гаф.
Той скочи на стената и седна с увиснали над водата крака. Студът от камъка проникна през шаячните панталони, но въпреки това искаше да седи точно там. Извади книгата и я сложи на коленете си. Не знаеше какво ще почувства от написаните от Хена думи. Неговите спомени за нея бяха много по-красиви, макар и много по-кратки.
Беше му отнело известно време да разбере. Петер Кранс. Той, който тогава беше един от тях. В джоба си носеше третата част от дървеното сърце — онова с върха. Дървото беше топло в ръката му. Той го погали с показалеца си, докато се питаше какво е направил Петер със своята част.
След известни затруднения Бирк беше успял да намери телефонен автомат и се беше обадил на полицията в Швеция. Бяха го прехвърлили към Худиксвал. Един симпатичен мъж с фамилно име Алмен му каза, че вече са заловили Петер Кранс. Бирк попита и за децата. Полицаят обясни, че все още били силно повлияни от събитията през последните дни. Че сигурно щяло да бъде по-добре да изчака, преди да ги потърси. Бирк трябваше да приеме това. Щеше да отиде в Худиксвал, за да се осведоми за обстоятелствата около смъртта на Хена. Рано или късно щеше да има възможност да разкаже историята за нея.
Той пак сведе поглед към буйните води на реката. След това взе книгата. Погали я за последен път, а после я вдигна над водата. И я пусна.
За Монс Сандин беше успокояващо да знае, че полицаите седят в колата пред къщата. Въпреки че му се струваше нелепо да се нуждае от охрана, той съзнаваше, че няма друг избор.
С децата все още бяха във Форша. Къщата и парцелът в Сколбу бяха отцепени, а и той така или иначе никога нямаше да може да се върне там, наистина никога. Родителите му щяха да се върнат следобед, а после всички заедно щяха да вечерят. Монс беше обещал да сготви. След като децата заспяха, щяха да обсъдят всички подробности по погребението на Хена.
Когато отвори хладилника, го лъхна воня на прокиснало мляко. Той вдигна една от кутиите и установи, че срокът на годност е изтекъл отдавна. Освен млякото имаше пакетче маргарин за сандвичи, който обещаваше по-ниско съдържание на холестерол. Зад няколко консервени кутии стояха два буркана с мармалад. Това беше всичко.
Нямаше да може да отиде до хранителния магазин. Полицаите нямаше да позволят, освен ако не отидеха с него. Но да отиде до „Ика“ с полицейски ескорт — за Монс Сандин това минаваше всякакви граници.
Отстрани на хладилника беше залепено меню от пицарията в центъра на Форша. Рекламираха услугата си за доставки по домовете и така вечерята беше уредена. Той остана загледан в менюто. Беше изморен. През последните десет дни не беше спал повече от два-три часа на нощ.
Монс се стресна, когато чу, че някаква кола забави ход и спря на улицата отвън.