„Мама и татко“ — помисли той и отиде до прозореца. Когато дръпна карираното перде настрани, видя, че зад полицейската кола е паркирал тъмен сааб. Стори му се, че кръвта шурти във вените му. Доколкото си спомняше, сред хилядите му познати никой нямаше тъмен сааб. Той видя, че колата е оборудвана с повече антени от обичайното. Беше цивилен автомобил, но той не разбираше защо е дошъл. Та нали полицията вече беше на място. Но тогава разбра. Убиецът на Хена. Бяха дошли, за да му кажат, че са го заловили. Или не?
И двете предни врати се отвориха едновременно и от колата слязоха двама души. Минаха сравнително бавно по изчистената от сняг пътека до входната врата. Две отчетливи почуквания. Монс сякаш се беше сраснал с пода. Част от него искаше да изтича до вратата и да я отвори, а другата искаше да избяга оттам. Още две почуквания. Някой от двамата дръпна дръжката на вратата. Беше заключено.
Монс си наложи да сложи единия си крак пред другия и да тръгне към антрето. Той се приближи бавно до вратата. Хвана дръжката и затвори очи. Отвори вратата.
Навън стояха двама мъже, единият малко пред другия. Всеки с полицейска значка в ръката. Погледите им убиха надеждата на Монс, че са дошли, за да съобщят, че един убиец е заловен.
— Дошли сме, за да ви уведомим, че сте заподозрян за съучастие в престъпление — каза единият. — Става въпрос за редица уредени конни надбягвания и футболни мачове и искаме да ви помолим да дойдете с нас в полицейския участък за разпит.
През главата на Монс преминаха хиляда мисли едновременно. Та нали той вече не участваше. Беше се погрижил всички свидетели да си мълчат. Никой нямаше да спомене неговото име. Беше му коствало значителна сума пари, но нищо не струваше колкото собствената му търговска марка. Кой, по дяволите, беше пропял? Отчаянието го завладя. Нуждаеше се от Стефан Фантенберг.
Монс се свлече на един стол в антрето. Отпусна ръце и облегна глава назад. Сега всичко със сигурност беше свършило.
Юхан Рока не мислеше, че някога отново ще срещне Яна. Но ето, че тя седеше на ръба на болничното му легло.
— Още не проумявам как си успяла да направиш онзи номер на футболното игрище — каза той.
— Виждаш ли какво може да постигне човек с малко тренировки. — Яна му се усмихна. — Шегата настрана: щом трябва, значи трябва.
— Много съм ти благодарен — каза Рока.
Яна поглади с ръка жълтото болнично одеяло.
— Все пак не за първи път се сблъскваме — отбеляза тя. — Налетях на него още на Бъдни вечер. Стори ми се познат, но името Петер Кранс не ми говори нищо. Сигурно прилича на някого.
— Прекалено много си гледала „Офицер и джентълмен“ признай. — Рока се засмя.
Яна се усмихна неуверено.
— Ричард Гиър — каза тя и явно се сети. — Как е гърбът ти? — попита Яна, когато спря да се смее.
— Лекарят ми дава доста хубави лекарства, така че в момента не усещам нищо.
Яна се настани удобно и изправи гръб.
— Трябва да ти разкажа нещо.
— Нищо неприятно, надявам се — каза Рока.
Тя вдигна пуловера, за да оголи рамото си. Сега той я видя ясно и отчетливо. Татуировката беше старателно оформена и поразително подробна. Красива синя пеперуда. Сега успя да прочете текста под нея.
— Ти си Самотната пеперуда! — възкликна Рока. — По дяволите, Яна. Защо не каза нищо?
Тя прибра косата си зад ушите и се прокашля.
— Не можех. Беше прекалено трудно. Мълчах си, защото знаех, че нямам нищо общо със смъртта й. Напълно наясно съм, че съм нарушила служебните си задължения, и съм готова да поема последствията.
Яна впери очи в Рока.
— Да не избързваме. Но трябва да ти кажа, че съм разочарован — каза той. — Откъде познаваше Хена?
— Запознахме се на един фестивал в Милано. Беше през лятото на две хиляди и трета — каза Яна. — Ти не знаеш нищо за произхода ми, но баща ми е от Германия, а майка ми — от Йордания, като и двамата имаха изключително консервативни разбирания за живота. За тях не съществуваше друга възможност, освен да стана лекарка, и не пожалиха средства, за да осъществят тази своя мечта. И двамата пътуваха много по работа. Затова ме изпратиха в интернат и вероятно са мислели, че постъпват по единствения правилен за мен начин. Срещах се с тях няколко пъти на срок и единственото, което ги интересуваше, беше какви оценки съм изкарала. Винаги е трябвало да крия коя съм всъщност. Дори пред себе си не признах, че съм лесбийка, докато родителите ми не починаха, и винаги съм имала задръжки да го споделям с други. Но Хена веднага разбра и когато бях с нея, можех да бъда себе си. И до днес само тя и приятелката ми Катажина знаят за това.