— Искаш да кажеш, че с Хена сте имали връзка?
— Да, нещо като връзка. Хена не беше лесбийка, по-скоро експериментираше или както там се казва.
— Колко дълго се срещахте?
— Когато тя ме напусна, се срещахме от една седмица. След това аз отидох един уикенд във Флоренция, но това беше всичко. Ако се вземе предвид малкото, което всяка от нас научи за предишния живот на другата, сме имали повърхностна връзка, но никога не съм изпитвала толкова дълбоко усещане за взаимност с някого, както с нея. Но не знам повече за живота й от вас. Ако знаех, нямаше да мога да си мълча за тайната си.
Рока се вгледа в Яна. Тя беше привлекателна с гъстата си, тъмна коса и правилните черти на лицето.
— Извинявай, но никога ли не си спала с мъж? — попита той и се плесна по устата. Струваше му се, че само го е помислил, но очевидно го беше изрекъл на глас. Затаи дъх пред реакцията на Яна.
— Ама ти не си в ред! — извика тя.
Впи поглед в Рока и той се притисна колкото можеше по-назад в леглото. Никога не беше чувал Яна да повишава глас. Какво щеше да стане сега? Тя имаше право да постъпи всякак. Неговата наглост нямаше граници. Той скри лице, а после внимателно вдигна поглед към нея. Тогава тя започна да се смее. Отначало само захихика, но скоро избухна в звънлив смях. Смееше се с цялото си лице. Виждаха се всичките й бели зъби, а около кафявите очи и черните мигли се бяха образували фини бръчици. Колкото и да се опитваше, той не можеше да не си мисли, че цялата тази работа беше голяма загуба за мъжката половина от човечеството.
— Извинявай, извинявай, извинявай. — Рока вдигна примирено ръце. — Понякога не успявам да спра напиращите от устата ми думи.
— Няма проблеми. Разбирам въпроса — каза тя. — Ако искаш да знаеш, всъщност съм го правила. И не беше толкова зле, колкото човек би си помислил. — Яна му намигна.
— Но не смяташ да повториш — констатира той.
— Всъщност не съм го вписала в графика си, така да се каже. Както казах, след случката с Хена имам затруднения с връзките.
— Но защо й даваше пари?
— Хена нямаше нищо, освен мечтата си да стане художничка. Моите родители ми оставиха голямо наследство. Отначало не исках и да пипна парите, прекалено много ми напомняха за предишния ми живот. После разбрах, че мога да ги използвам, за да улесня положението на друг човек. Дарила съм милиони за благотворителност. За мен нямаше нищо по-естествено от това да помогна на Хена: тя беше най-голямата и единствена любов в живота ми.
Рока се протегна към ръкохватките, които висяха на верижка над него. Надигна се в леглото.
— Радвам се, че ми разказа. Не се тревожи за нарушението на служебните задължения или за други практически подробности.
Телефонът му изписука. Рока протегна ръка между вазите с цветя върху квадратната масичка до леглото. Търсеше го Юнас Андершон, старият му колега от Националната криминална полиция.
От Италия казаха да ти благодаря за информацията. Ю.
Рока се усмихна и отговори:
Няма защо. Ченгето
После му хрумна нещо:
— Нали в снега до трактора беше майката на Петер Кранс?
— Да, за жалост. Зъбният статус го доказа — отвърна Яна.
Рока потръпна. Изведнъж на вратата се почука и една от сестрите отвори и влезе. В ръката си държеше огромен букет и му го подаде.
— Трябва да внесем още една маса — каза тя с усмивка. — Скоро няма да има място за цветята.
Рока взе букета и махна картичката, която беше завързана за един бял лилиум.
Оздравявай. Стефан Фернандес
Татко Фернандес. Рока се усмихна, но веднага се замисли за дъщеря му.
— Чула ли си какво е станало с Анхелика? — попита той и погледна към Яна. По-добре да го признае пред себе си. Тя не му излизаше от ума. Може би Анхелика не беше получила шанса, който заслужаваше?
— Анхелика Фернандес ли? — попита Яна и Рока долови тревожен блясък в погледа й. — Добре е, като се имат предвид обстоятелствата.
„Добре е, като се имат предвид обстоятелствата — помисли Рока. — Малка, малка Анхелика.“
— Разпит на Монс Сандин. Часът е петнайсет и четирийсет и пет на трети януари две хиляди и тринайсета година.
Монс погледна с крайчеца на окото си към Стефан Фантенберг, който седеше до него. На ревера на сивия му костюм имаше петно, а вратовръзката беше завързана немарливо. Той си гризеше трескаво ноктите и изглеждаше по-блед от обикновено.
— Та значи смятаме, че си замесен в организация, която аранжира резултатите от различни спортни прояви. Как ще коментираш това? — попита Пеле Алмен. Непрестореният му хелсингски диалект създаваше някакво странно усещане за сигурност и уют, помисли Монс, докато седеше на стола срещу него, мълчалив и с клюмнала глава.