— Жена си например каза Алмен. — Знаеш ли какво? Смятам да разреша този случай.
Той удари с юмрук по арматурното табло.
— Нямам нищо против — отвърна Рока. — Но не искам и ти да изгубиш жена си. Когато приключим, трябва да се погрижиш София да се върне. Може да си поиграете на „скрий палката“. Хората не обръщат достатъчно внимание на тези неща. Чисто и просто няма да се връщаш, докато не правите секс.
— Ти си абсолютно ненормален. Но ми харесваш.
Алмен поклати глава.
Бяха стигнали до портата и тясната алея към къщата. Тя стоеше там, зад горичка от високи ели, предназначени да скрият най-добрия футболист на Швеция и семейството му от хорските погледи. Рока никога не беше предполагал, че ще мине през тази порта с полицейско волво ХС70.
Когато паркираха, той остана на шофьорското място. Държеше черните си кожени ръкавици между палеца и показалеца.
— Има ли изобщо нещо по-противно от полицейските ръкавици? Кръв, повръщано, пикня и други гадости.
— Напълно съм съгласен — каза Алмен. — Но как ти хрумна това точно сега? Твоите сигурно са съвсем нови?
— Да, но гадостите няма да ми се разминат само защото са ме повишили. Тук ще се наложи въпреки всичко да запретна ръкави, както разбирам.
Той се изсмя.
— Съвсем правилно си разбрал — изрече Алмен и го изгледа продължително.
На двора пред къщата на Монс Сандин кипеше трескава работа. Няколко полицаи от „Опазване на обществения ред“ даваха указания на трактористи, които събираха снега, за да бъде разтопен в търсене на доказателства.
Рока и Алмен се качиха по стълбите, отвориха масивната дървена врата и влязоха. Двама криминалисти в защитно облекло им показаха откъде да минат, за да стигнат до банята.
Голямата локва кръв беше потъмняла и засъхнала върху гранитогреса. От мокрите следи от обувки беше останало само едва различимо петно. Рока си представи как Хена лежи там. Той отстъпи назад в коридора, за да застане в същото положение, в което извършителят беше стоял в момента на изстрелите.
— Извършителят е насъбрал много агресия — каза Алмен и застана до него, скръстил ръце.
— Защо мислиш така?
— Заради начина, по който е стрелял. Изпразнил е целия пълнител в нея.
Рока кимна и двамата продължиха към вътрешността на къщата. След няколко крачки Алмен спря и се обърна към Рока. Приближи се до него и го погледна в очите.
— Слушай, отговори ми съвсем честно. Защо си тук?
Въпросът дойде неочаквано и тялото на Рока се напрегна до последното мускулно влакно. За миг той не знаеше какво да отговори. Изчака няколко секунди.
— Ъъъ… тук в Сколбу ли?
— Не се прави на разсеян. Имаше блестяща кариера в Стокхолм, а сега си тук, в малък участък в Норланд. Заради Фани Петершон си дошъл, нали?
Само толкова беше нужно, за да изникне пред очите му картината, която напразно се беше опитвал да забрави: светли къдрици в необуздан танц около едно лице, което не беше виждал от двайсет години. Което и никой друг не беше виждал още от нощта, когато тя изчезна. Фани. Любовта на живота му.
— Защо смяташ така? — попита той и се прокашля.
— Нали те познавам, ти сам го каза преди малко.
Рока издиша бавно.
— Ще ти отговоря честно. Очаквам с нетърпение да започна работа тук на север и в един и същ екип с теб. Но, разбира се, че Фани има голяма роля за идването ми. В онова разследване може да пише каквото си ще. Не мисля, че тя изчезна по собствена воля, и съм си обещал да разбера какво се е случило всъщност. Иначе няма да мога да продължа напред.
Алмен сложи ръка на рамото на Рока.
— Разбирам това — каза той. — Но не бива да имаш много високи очаквания. Закриха случая преди ужасно много години, а знаеш какво означава това. И ако бях на твое място, нямаше да ровя много-много.
Ръката му стисна рамото на Рока и той постоя малко така, а след това се обърна и излезе.
Когато Евелина Улсдотер отвори очи, й се стори, че са пълни с едрозърнеста сол. Присви ги, за да може да фокусира погледа си и да огледа малките издатинки, които мечето на бояджията беше оставило върху бялата стена преди точно три години. Именно тогава купиха апартамента в „Лилиехолмскайен“ в Стокхолм и направиха пълен ремонт, въпреки че сградата беше новопостроена.
Лежеше в същото положение, в което беше заспала предишната вечер. Спомни си за кавгата. Сълзите. Очите й смъдяха и усещането не изчезваше, колкото и да мигаше. Тя придърпа завивката под брадичката си и се сви на кълбо, така че коленете й се притиснаха до гърдите. Да не се обръща. Да лежи тихо, да диша повърхностно, да не го буди. Но беше прекалено късно.