Тя взе едно сиво вълнено одеяло и се уви с него. Плашеше я колко беззащитна беше пред собствените си чувства и пред демоните в себе си. Не можеше ли просто да се чувства спокойна и сигурна, обичаща и влюбена наистина? Можеше ли изобщо да се влюби? Можеше ли да обича някого наистина?
Да, можеше. Както беше обичала него, мъжа на живота й, който не искаше да напусне най-голямото и важно място в сърцето й, колкото и тя да се опитваше да го прогони оттам. Явно не им беше писано да бъдат заедно. Друга се беше изпречила на пътя й и въпреки че й беше трудно, Евелина се беше видяла принудена да направи всичко по силите си, за да приеме това и да продължи напред.
— Евелина. Можем да спрем да се караме, нали? Няколко седмици няма да се виждаме и не искам да се разделим скарани.
Тя се сепна, когато Юханес се приближи към нея откъм гърба й и я прегърна. Топлото му, силно тяло се притисна към нейното и тя се отпусна. Въпреки всичко й беше доста приятно. Бурята от мисли утихна и постепенно изчезна. Тя се нуждаеше от това усещане за сигурност.
— Знаеш ли какво? — каза той и я пусна. — Отворих страницата на „Афтонбладет“, явно е станало убийство в Худикс-вал. Жена на трийсетина години, майка на две деца. Омъжена за известен спортист. Коя може да е?
Сърцето на Евелина прескочи, а мислите й отново се завихриха. Тя си пое дълбоко въздух, а после се обърна към Юханес:
— Наистина ли? Ох, колко ужасно. А и с две деца. Знае ли се кой го е направил? — попита тя и го целуна.
— Не, от убиеца няма и следа.
Когато Юхан Рока отвори вратата на кабинета на Ингрид Бенгтсон, я намери седнала до бюрото, загледана през прозореца. Стаята беше най-просторната в цялата сграда, но изгледът не беше ни най-малко приятен. Почти празен паркинг, с изключение на три побелели от снега коли.
— Заповядай — каза Бенгтсон и погали с ръка лъскавата лакирана повърхност на тъмнокафявото дървено бюро.
Рока седна на стола за посетители.
— Това синът ти ли е? — попита той и посочи снимка в рамка до компютъра.
— Казва се Йеспер — каза тя и намести снимката. Ръката й се задържа върху рамката. — Днешната младеж. На деветнайсет, а е без истинска работа.
— Ще си намери — успокои я Рока. — Когато аз бях на деветнайсет, мислех, че цял живот ще обикалям света с раницата на гърба.
Той се замисли колко привлекателна му се струваше тази младежка идея и до днес. Без постоянен дом. Само с една раница.
— Но нищо друго не го интересува освен компютрите — въздъхна Бенгтсон. — Опитах се да събудя интерес у него към футбола, риболова на муха или готвенето. Каквото и да е. Но той седи денонощно пред компютъра. „В нета“, както казва.
Рока се засмя, а тя продължи:
— А сега твърди, че са се свързали с него от някаква фирма в Стокхолм, която произвежда такива игри. Искат да работи при тях. Какво да работи, се питам аз.
Бенгтсон намести златните нашивки на ризата си.
— От това се печелят луди пари. Сигурно двойно повече, отколкото печелим двамата с теб заедно — увери я Рока.
Тя го погледна обидено.
— Областният полицейски началник каза същото и че трябвало да се гордея, но не знам.
Тя пъхна ръка в едно от чекмеджетата на бюрото. Чу се подрънкване на стъкло и Бенгтсон извади малко шишенце и отвъртя червеното капаче, попипа едно подвижно топче, а после го прокара по устните си. В стаята се разнесе добре познат изкуствен аромат на ягоди, а паметта за аромати на Рока го пренесе трийсет години назад във времето. Той се засмя вътрешно.
— Бих искала да чуя какво можеш да кажеш за местопрестъплението — изрече Бенгтсон и прибра гланца за устни в чекмеджето. — Но първо искам да обсъдим няколко въпроса.
Тя понижи глас и се приведе напред.
— Първо. Искам да държиш Алмен настрани от разследването. Той присъстваше на оперативката, защото е бил първият пристигнал на мястото, но е назначен в „Опазване на обществения ред“, а на тях също не им достигат служители.
— Знам, че положението с личния състав е по-различно тук, отколкото в Стокхолм — отвърна Рока. — Но става въпрос за един от най-известните хора в Швеция и се нуждаем от цялата помощ, която можем да получим.
Бенгтсон се облегна на стола.
— Тук не правим разлика между жертва и жертва. Знаеш на какво се основава ценностната ни система.
Рока я погледна и си помисли, че можеше да изброи поне сто случая, при които се бяха отклонили от ценностната си система.