— Естествено — каза той после. — Но не можем да си затворим очите за това, че сме изправени пред зрелищен случай.
— Разбира се. Но трябва да знаеш, че съм впечатлена от солидния ти опит и въпреки че не си назначен от мен, разбирам какъв капацитет притежаваш. Освен това разполагаш с Ялмар и Яна. Много компетентни, с широки познания и остър ум. Постигат високи резултати, ако питаш мен.
— Естествено — отвърна той. — Ще разрешим този случай. Но как ще обясниш приоритетите на полицията, след като не позволяваш на един изключително компетентен полицай да улесни работата ни по разследването?
— Разсъждавам така — започна Бенгтсон. — Никога не се знае кога ще стане катастрофа. Увеличава се броят на кражбите с взлом, а и на случаите на побой. „Опазване на обществения ред“ не може в никакъв случай да остане без кадри. — Тя скръсти ръце. — Освен това мисля, че можеше да попиташ мен или началника на Алмен, преди да го вземеш със себе си в Сколбу.
Рока си пое дълбоко въздух.
— Окей — каза и издиша. — Ще го имам предвид в бъдеще. А второто?
— Какво второ? — попита тя.
— Започна с „Първо“.
Бенгтсон изчака в опит да си придаде вид, че размишлява.
— А, да. Искам да те помоля да си мериш приказките.
— Има ли някоя конкретна дума, която искаш да избягвам оттук нататък?
— Имах предвид онова за маймуните — каза тя и наклони глава настрани.
Рока не знаеше дали да се изсмее, или да стане и да излезе от кабинета. Нито едното, реши той накрая.
— Окей. Повече няма да казвам „възбудени шимпанзета“, обещавам — отговори. — Не съм искал никой да се възмути.
Бенгтсон му се усмихна.
— Какво ще кажеш за разследването? — попита тя.
— Впечатлен съм колко сте напреднали до момента. Криминалистите вършат страхотна работа въпреки обстоятелствата навън. Но ако ме извиниш, искам да си поговоря със Сандин. — Рока се изправи и тръгна към вратата.
— Правилно. И гледай да разрешим този случай.
Разпит на Монс Сандин, съпруг на убитата Хена Педершен. Часът е петнайсет и трийсет на двайсет и пети декември и се намираме в полицейския участък на Худиксвал. Разпитът провежда Юхан Рока, а с мен е Пеле Алмен. Присъства и адвокатът на заподозрения, Стефан Фантенберг.
Рока вдигна очи от микрофона и срещна погледа на Алмен. Той спусна клепачи в знак на потвърждение.
Светлината в залата за разпити беше силна и разкриваше всички неравности на боядисаните в сиво стени. Рока стискаше бележника си. Трудно му беше да възприеме седящия пред него човек. Монс Сандин, всеобщата гордост. Синът на градчето. Героят. Раменете му бяха приведени, лицето му беше бледо, а очите му изглеждаха хлътнали след няколкото часа в полицейския арест. Видът му нямаше нищо общо с представата за спортист. На стола до Монс Сандин седеше Стефан Фантенберг с кръстосани крака. Той гризеше трескаво нокътя на показалеца си, а след това изплю едно парченце.
— Моите съболезнования — каза Рока на Монс. — Не си представях срещата ни така. А сигурно и ти.
Монс се размърда. Рока можеше да говори само за себе си и ситуацията му се струваше абсурдна. Но когато опита да се постави на мястото на Монс, му се зави свят. Надяваше се скоро да потвърдят алибито му, обаче си наложи да остави състраданието извън залата за разпити.
— Прочетох записките от първоначалния ти разпит. Още не си разказал за последните ви дни с Хена. Искам сега да разкажеш.
Монс Сандин се поизправи.
— Не правихме кой знае какво. Хена беше малко потисната и предпочиташе да си бъде вкъщи и да шета. Аз обикалях по задачи, напазарувах последните неща, които ни трябваха за Коледа. Срещах се с приятели, които се радват да се видим, след като се върнахме тук.
— Откога живеете тук?
— Купихме къщата това лято, но ми оставаше голяма част от футболния сезон, затова се нанесохме чак през ноември.
Рока взе химикалка и записа в бележника си.
— Как се запознахте?
— Бяхме във Флоренция. Преди осем години. Двама общи приятели организираха вечеря, на която и двамата бяхме поканени. Веднага забелязах, че тя е различна. Не приличаше на никоя жена, която бях срещал.
Монс се втренчи в сключените си ръце върху зеления плот на масата.
— Как така различна?
— Истинска бохемка. Може би защото е живяла в комуна е майка си и брат си, не знам. Водели необичаен начин на живот, нямали дори телевизор. А и дори само това, че тя не искаше да използва мобилен телефон. Трябваше да я накарам. Та днес животът е такъв, че не може без телефон.