— Съществува възможност човекът, който е убил Хена, да търси и теб. Какво ще кажеш по този въпрос?
Монс скръсти ръце и се облегна на стола, а после се взря право в очите на Рока.
— Трябва да разбереш, че когато човек живее толкова различен живот като мен, понякога се натъква на хора, които завиждат или имат други проблеми. Никога не съм се чувствал застрашен и не съм се тревожил за собствения си живот.
Рока си отбеляза наум: Защитен механизъм.
— Преди няколко години са те потърсили от „Солентос“, когато си бил на купон тук в Худиксвал. Можеш ли да ми разкажеш тази история?
Монс махна отчаяно с ръце.
— Нищо особено, само дойдоха при мен и ми предложиха закрила. Отказах, естествено. Не исках да имам нищо общо с тях, бизнесът им е против принципите ми.
— Споменали са името ти пред нашите полицаи след тази случка.
Рока не посмя да срещне погледа на Алмен. Знаеше, че с този въпрос престъпва граница. Беше получил тази информация от него, а не я беше прочел в записки от разпит. Стреляше напосоки.
— Тогава попитайте тях, аз не съм замесен в нищо, свързано със „Солентос“. — Очите на Монс засвяткаха. — Но ти си имал вземане-даване с тях, ако не ме лъже паметта. Всъщност е цяло чудо, че ти е позволено да работиш в полицията.
Лицето на Рока пламна и с крайчеца на окото си той видя как Пеле Алмен обърна очи към него. Той се прокашля:
— Ако случайно съм се мотал с рокери с кожени якета, това няма нищо общо с този разпит, сега говорим за теб. Ще проверим „Солентос“. Друг въпрос: нашата експертка по киберпрестъпления е установила, че си говорил дълго по телефона следобеда на Бъдни вечер. Освен разговора с Мануел Батиста, заради когото по твоите думи си закъснял за вкъщи, си бил в контакт и с още няколко души. Можеш ли да разкажеш с кого още си разговарял?
— Много хора ми се обаждат, и то всеки ден. Приятели и познати, но и други, които по някаква причина са успели да намерят телефонния ми номер. Невъзможно е да си спомня всички, които са се обаждали. Знам, че говорих с Петер Кранс и Магнус Андершон, а после се обадих на мама.
— Три правилни отговора от четири. Спомняш ли си още някого?
— Ужасно съжалявам, но не си спомням — отговори Монс.
— Ще проверим дали „Телия“ ще ти помогнат да си спомниш. Край на разпита на Монс Сандин — каза Рока и изключи записа.
Бирк Педершен седеше в поза лотус пред камината. Оранжевите пламъци непрекъснато пълзяха нагоре. Известно време се опитваше да ги следва с поглед, но след това се съсредоточи върху една точка, която се намираше далеч отвъд пламтящия огън. Бирк затвори очи и си пое дълбоко въздух през носа. Проследи мислено пътя на въздуха, който подразни косъмчетата в носа му и продължи в белите дробове, а след това го издиша през устата. Ръцете му почиваха тежко върху коленете и цялото му тяло бавно се отпускаше.
Пред очите му изникна образът на Хена. Косата й се развяваше едновременно с дългото колие, когато тя тичаше пред него по поляната. Слизаха към плажа. Бирк не искаше да прогони образа, а продължи да наблюдава Хена. Бялата рокля полепваше по краката й, когато тя скачаше ту наляво, ту надясно по отъпканата пътека. В края на поляната започваше плажът. Хена се обърна и му махна да побърза. Но той остана на мястото си, предпочете да я наблюдава от разстояние. Тя беше щастлива, неговата сестра. Или поне изглеждаше щастлива, а той много искаше да бъде така.
Бирк се изправи бавно и отиде до камината. Сивите вълнени чорапи, които бяха окачени да се сушат, бяха сухи и топли и той ги взе, когато се заизкачва по тясната спираловидна стълба към спалнята на тавана. До леглото стоеше високият кафяв шкаф. Той отвори вратичката най-горе, пъхна ръка и взе кафява дървена кутия. Свали я и я погледа. Проследи издълбаните букви с показалеца си: БП 1974.
„Не трупай повече вещи, отколкото се побират в кутията“ — помисли той. — Нали така казваше баба?
После отвори капака. Най-отгоре беше пачката с банкноти, точно както трябваше. Той я побутна настрани и погледна белия плик с пощенско клеймо от Италия. Поглади го с върховете на пръстите си и го взе, отвори го. Вътре беше ключът. Всеки път, когато отваряше кутията, се притесняваше, че той няма да бъде там. За да не го загуби, беше завързал за него кожена лента с триъгълно парче полирано дърво. Когато приближи парчето дърво към носа си, усети сладкия, мек аромат на хвойна. Беше се надявал да не му се наложи да използва този ключ, но и не се учудваше, че моментът е дошъл. Хена беше прекалено красива за този свят, винаги си го беше мислил.