19 септември 2012 година
В мислите си се връщам към лятото, което се оказа последно за мен.
Ако знаех, може би щях да го оползотворя по-добре. От друга страна, напомняше на предишното и на по-предишното.
Повечето мислят, че всичко става по-лесно през лятото, и имат право. Но никое от летата ми като възрастна не може да се сравни с летата в детството ми. Може би и ти смяташ така? Спомняш ли усещането, когато зимата най-после отмина и отидохме при баба?
Там имаше цъфнали рододендрони и божури. Отблясъци от морето. Прясно изпечени канелени кифлички и килимчета от парчета плат върху измития със сапунена вода дъсчен под. Слънчевите дни прерастваха в седмици, а после в цяла вечност, защото слънцето така и не залязваше.
Баба живееше в червената къща с лющещата се боя и изкривените прозорци. Къщата беше занемарена или може би едва се крепеше. Но в нея имаше толкова, много любов, че щеше да стигне за целия свят.
Когато си спомня за всички луксозно обзаведени жилища, които съм виждала през живота си, осъзнавам, че никъде не съм се чувствала толкова сигурна, колкото в бабината къща.
Юхан Рока И Виктор Бергман спряха, когато видяха опашката за нощния клуб до „Стадсхотелет“. Върху прясно струпания на купчина сняг срещу входа седяха две жени, очевидно прекалили с пиенето. Едната плачеше, опряла главата си на рамото на другата. Чорапогащникът й беше скъсан, а токът на едната обувка се беше счупил.
Опашката беше дълга към петдесет метра и Рока констатира, че повечето чакащи са жени. Жени на възраст между петнайсет и петдесет. Той ги огледа една по една.
— Виж нощния живот в Худиксвал в лято господне две хиляди и дванайсето — каза Виктор. — Гледай и се учи, тук ще въвеждаш ред и спокойствие оттук нататък.
Рока хвана Виктор под ръката и застана на опашката. Вдигна поглед към лилавия неонов надпис със завъртулки, който висеше над портала с голямата врата от дърво и стъкло. Салон „Госип“. По негово време клубът се казваше чисто и просто „Стат“.
Решението да обуе маратонки на минус петнайсет градуса му се беше видяло възможно най-доброто, когато тръгваха за заведението. Сега му се струваше все по-глупаво, колкото повече време минаваше в чакане. Явно охранителите бяха решили да карат хората да се редят на опашка. Прекалено много посетители, такова беше оправданието. Рока искаше да влезе, независимо дали охраната страдаше от провинциален комплекс или не.
Сред глъчката на опашката той успя да различи очакваната тема на вечерта — убийството на жената на Монс Сандин. Рока погледна през рамо и се усмихна на няколко добре познати лица по-назад. Знаеше, че до края на вечерта ще срещне много от хората, с които някога беше общувал.
Един мъж пред него се обърна.
— Здрасти, нехранимайко такъв — каза той. — При последната ни среща запрати футболна топка в слепоочието ми.
Той се усмихна накриво и бързо стисна ръката на Рока. Рока веднага позна гласа. Ако се замислеше, Петер Кранс не се беше променил изобщо за тези двайсет години, с изключение на няколко посивели кичура, които се виждаха тук-там в тъмната му къдрава коса. Изглеждаше като Ричард Гиър на млади години. Носеше се слух, че прекалява с алкохола, но пък кой ли не го правеше, помисли си Рока. До Петер Кранс стоеше още един техен бивш съотборник. Рока не си спомни името му, а и не искаше да пита.
— Здрасти. Отдавна не сме се виждали. Как я карате?
Той протегна ръка и се здрависа и с двамата.
Въодушевлението в тъмните очи на Петер Кранс веднага угасна, заменено от униние.
— Всъщност не би трябвало да купонясваме в такава вечер — каза той. — Но човек се чувства някак по-добре, когато е заобиколен от хора.
Приятелят му кимна в знак на съгласие. Очите на Петер се насълзиха и той примигна бързо няколко пъти. Рока не знаеше дали да го прегърне или не. Не, реши той накрая.
— Моите съболезнования. Ще влезем да удавим мъката — каза Рока и ги прегърна през раменете. В същата секунда съжали. Може би малко тактичност нямаше да бъде излишна. От време на време. Знаеше много добре, че тези момчета са близки приятели на Сандин.
— Само се погрижи да заловиш този, който го е направил — каза Петер. — Нали сега ти си шерифът.
Той се усмихна дружелюбно на Рока и вдигна яката на палтото си, докато се обръщаше. Опашката се беше стопила и ги поканиха да влязат в клуба.
Около овалния бар беше ужасна блъсканица, но Юхан Рока я видя още преди да стигне до средата на помещението. Стоеше наведена над бара, към бармана — млад мъж с прическа, за която не важеше законът на гравитацията. Явно последен писък на модата. Двамата, изглежда, разгорещено обсъждаха нещо. Тя беше облечена с къса черна рокля, която очертаваше стегнатата й фигура. Дългата й тъмна коса падаше далеч надолу по гърба. Тя отметна глава и косата й се залюля настрани, а после жената погледна към него. Беше само за една десета от секундата, но достатъчно, за да могат погледите им да се срещнат.