— Да. Явно е било истинска екзекуция — добави Виктор и нави ръкавите на ризата си. — Казват, че може би са търсили Сандин, но не знам какво да мисля.
— Не, не е ясно — отвърна Рока и погледна плътно татуираните ръце на Виктор.
— Тази змия е нова, нали? — попита. — Красива е, не мислиш ли? Продължава чак на гърба — каза Виктор и стегна ръката си, за да се очертаят мускулите.
— Страшно готино — отбеляза Рока.
— Как ти се струва новата работа? — попита Виктор.
— По-трудно е, отколкото мислех. Малък участък. Шефката е адски праволинейна. А двама от колегите са… предизвикателства в социално отношение, така да се каже.
— Дай им малко време, да му се не види. Колко си работил с тях? Един ден. С теб се свиква трудно, трябва да ти е ясно. Не забравяй, че живеем в малкия Худиксвал. Дори да са полицаи и да са видели какво ли не, може би не са подготвени новият им шеф да се окаже най-съмнителният възпитаник на Полицейската академия.
Виктор се усмихна широко и му намигна.
Рока тъкмо щеше да му отвърне с някой саркастичен коментар, когато тя слезе по стълбите. Стъпи на червения мокет и се запъти към тях. Той следваше всяка нейна стъпка и помисли, че се движи като свободолюбива котка.
— Коя е тази? — Рока кимна към жената.
— Имаш предвид черната пума? Нямам представа — отвърна Виктор. — Никога не съм я виждал.
— Ти колко стоя в затвора всъщност, дърт пандизчия такъв?
Рока не устоя на възможността да го клъвне. Познаваха се от десетгодишни и Виктор беше най-добрият му приятел. Беше кривнал от правия път в младостта си, но си беше взел поука от времето, прекарано в затвора, и сега беше най-почтеният сред приятелите на Рока. Виктор носеше на майтап. Поне ако идваше от Рока.
— Сещаш ли се коя съм?
Облечената в черно жена се усмихна на Рока, след като измина последните крачки до мястото, където седяха. Тя клекна до него, сложи леко ръката си върху крака му и вдигна поглед. Допирът й изстреля тръпка от бедрото към чатала му и той усети как членът му се втвърди под дънките.
— А трябва ли? — попита той.
— Анхелика Фернандес? — попита тя в опит да опресни паметта му.
Мисълта на Рока се задвижи със скоростта на светкавица и прелисти умствения му архив с всички познати и познати на познати. Фернандес. Той познаваше само един човек с това име и като се замисли по-добре, южноамериканските черти му се сториха учудващо познати. Не беше възможно.
— Дъщерята на Стефан Фернандес? Последния път, когато те видях, караше велосипед с помощни колела.
Рока се засмя, но осъзна колко неестествено прозвуча смехът му. Как беше възможно това същество, това красиво създание, да бъде дундестото момиченце, чиито крачета едва стигаха до земята, когато седеше на белия си велосипед с помощни колела? За кратко той не беше сигурен дали повече го притесняваше мисълта колко е остарял самият той за две десетилетия, или фактът, че се чувстваше безсрамно привлечен от дъщерята на свой приятел от детството. Той се позамисли и доста бързо стигна до заключението, че е второто. Абсолютно забранено. Но това бяха само мисли. Кой нямаше да разсъждава като него в тази ситуация, оправда се той.
— И си полицай, както чувам. Татко казва, че ти си последният човек, за когото бил смятал, че ще стане полицай.
Анхелика му се усмихна с животозастрашаваща смесица от инфантилност и осъзната женственост.
— Да, някои неща просто не могат да се разберат. — Рока се взря право в очите й. Бяха почти черни.
— Може ли да седна?
— Разбира се, само се пази от него.
Рока кимна към Виктор, който се усмихна и поклати глава.
Анхелика прекрачи през протегнатия крак на Рока и се отпусна на фотьойла точно до неговия. Изтръска на пода обувките с високите токчета, придърпа краката си под себе си и се наведе над облегалката, за да се приближи още повече към него. Той се затрудняваше значително да възпре мислите си, а и не беше сигурен, че иска да ги спира.
— А къде е твоят старец?
Рока съжали за думите си, но в следващата секунда си помисли, че няма смисъл да се опитва да скрива истината. Ако нейният баща беше старец, същото важеше и за самия него. Нищо не можеше да се направи по въпроса.
— Вкъщи. Тази вечер мама и татко са поканили няколко роднини на вечеря.
Положението веднага стана по-поносимо. Едва ли татко Фернандес щеше да прекрачи прага на „Госип“ тази вечер.
Погледите им се срещнаха. Тя се усмихна, но не каза нищо. Той се опита да измисли какво да каже, но потокът от думи, който обикновено се изливаше от устата му, временно беше пресъхнал.