„Кажи нещо, мамка му“ — помисли той.
— С какво се занимаваш, откакто си оставила велосипеда с помощните колела в гаража?
Той забарабани с пръсти по бедрата си.
— Винаги ли си толкова нагъл? — Тя наклони глава настрани, усмихна се и го погледна учудено. — Този петък се върнах от Буенос Айрес. Братовчедите ми имат ресторант там и през есента се нуждаеха от помощ с обслужването на клиентите. А аз изпитвах отчаяна нужда да се махна от Худиксвал.
Тя извъртя очи към тавана, за да онагледи думите си.
— Ще се върнеш ли там след празниците?
— Да, такъв е планът. Ако не изникне нещо друго интересно. Но колко е голям шансът за това в този град?
Тя го погледна сериозно, но дълбоко в очите й Рока долови не само сериозност. По дяволите, много беше апетитна. Отново мълчание.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Бих пийнала чаша червено вино, моля — каза тя и погали бедрото му.
Рока се изправи и на път за бара намести панталоните, за да скрие мощната си ерекция. Тя щеше да си получи чашата червено вино. Евентуално и малко секс, ако продължеше да си го проси. Но по-напред той трябваше да измисли още някаква тема за разговор. Нещо смислено и подходящо за нейната възраст, колкото й да му беше трудно. Той поръча чаша от най-скъпото кианти от най-близкия бар, а самият той продължи по отъпкания път с джин-тоника.
Когато се върна, забеляза, че Анхелика се е преместила на дивана, където седеше Виктор. И двамата се смееха на нещо, което Виктор току-що беше казал. Когато Рока стигна до дивана, Виктор се изправи и го прегърна приятелски, като прошепна:
— Мисля, че униформите й харесват, давай смело. Аз изчезвам.
Рока зае мястото на Виктор на двуместния диван и подаде чашата с вино на Анхелика. Тя му се усмихна и задържа ръката си върху неговата, когато взимаше чашата.
— Откога си полицай?
Тя го погледна заинтригувано.
Рока срещна погледа й и го задържа, докато мислите му се отправиха по неведоми пътища. Сърцето му заби по-бързо от обикновено, а зад очите му нещо проблесна.
— Ехо! — каза тя и махна с ръка пред лицето му.
Той взе бързо решение, навлажни устните си и преглътна.
— Съжалявам, маце. Трябва да изчезвам.
Остави чашата на масата и преди тя да успее да реагира, се обърна и се насочи към гардероба. Навлече бързо якето си, мина през широкия портал и излезе на улицата. Когато снегът се завихри под отвореното му яке, той се съвзе и спря.
Що за човек беше той, по дяволите?
28 декември 2012 година
Пръстите на Яна Вайсман летяха по клавиатурата. Часът беше седем сутринта, а тя седеше в един от кабинетите в полицейския участък и преглеждаше получената от „Телия“ информация. С показалеца на мишката проследяваше данните в хронологичен ред. Монс наистина се беше намирал в центъра на Худиксвал в продължение на приблизително два часа. Едва към четири и половина телефонът беше установил връзка с 3G-антената, която се намираше най-близо до къщата в Сколбу. Следователно показанията му дотук отговаряха на истината.
Тя спря погледа си върху един номер, от който бяха позвънили на Монс веднага след разговора му с Мануел Батиста на Бъдни вечер. Необичайното беше, че разговорът беше продължил половин час и точно той явно беше забавил Монс, а не разговорът с Мануел Батиста, както самият той твърдеше. Според „Телия“ не беше възможно да се идентифицира потребителят на този номер, защото ставаше въпрос за нерегистрирана предплатена карта. Бяха успели да установят географското местонахождение към момента на разговора, но това беше всичко. В момента на осъществяване на разговора мобилният телефон с нерегистрираната предплатена карта се беше намирал насред хелсингландската гора и затова информацията не им беше от голяма полза.
Яна се изправи. Може би прекалено бързо, защото й причерня и краката й почти се подкосиха. Тя се подпря на масата, докато отново можеше да се държи на крака. Отхвърли мисълта, че нещо не е наред, и се опита да се съсредоточи, като отново извика в паметта си образа на лежащата на пода в банята Хена. Но единственото, което й хрумна, беше колко красива й се стори тя. Мисълта беше абсурдна и тя се плесна по бузите и приглади косата си назад. После седна и отвори оскъдната информация, която беше получила за мобилните разговори на Хена. Имаше още един непознат номер, който не й даваше мира. От който се бяха свързали с телефона й един месец преди Коледа. Той също беше на предплатена карта без регистриран потребител. Местоположението беше далеч извън града, но в обратната посока.
Яна изруга предплатените карти. Използваха ги всички, които по някаква причина държаха да скрият самоличността си. Истински бич за полицията. Предплатени карти можеха да се купят кажи-речи навсякъде и да се използват, без да се предоставят никакви данни, които да дадат информация за самоличността на потребителя. А обиграните престъпници никога не слагаха предплатена карта в телефон, който вече бяха използвали. Намираха чисто нов на черно или в някой магазин без охранителна камера и никога не плащаха с карта.