Тя отвори термоса с изстинала преварена вода и напълни една чаша до горе. Когато се изправи, отново й се зави свят. Погледът й се проясни едва след като направи няколко крачки. Какво й ставаше? Застана до прозореца към улицата и констатира, че за разлика от друг път не вали сняг. Изпи няколко глътки вода и реши засега да зареже непознатите номера. Да се съсредоточи върху нещо друго. Монс единствен знаеше с кого е разговарял на Бъдни вечер. Или може би не си спомняше. Така или иначе, тази информация затвърждаваше още повече алибито му. Освен това приятелят му Петер Кранс беше потвърдил, че са се видели на Бъдни вечер, а сега оставаше само да се изчака анализът на барутните остатъци от Националната криминалистична лаборатория.
Яна облече якето си и излезе от стаята. Снегът, който бяха събрали от двора на Монс Сандин, сигурно вече се беше стопил. Бяха го изсипали в гаража на участъка.
На път към гаража тя мина покрай една будка. Спря, за да погледне първите страници на вестниците. Монс в близък план, който показваше лицето му до последната пора. Очите му бяха по-тъмни от обикновено. Пишеше само Скръбта, с големи черни печатни букви през цялата страница. Стомахът на Яна се сви и тя беше принудена да си поеме дълбоко въздух няколко пъти.
Отвори вратата на гаража. Големите радиатори и вентилаторните печки бяха ускорили топенето и потокът от вода се изливаше във фината решетка на пода. Яна прекоси мокрия под, като се оглеждаше внимателно. В един ъгъл в дъното видя нещо. Приближи се и се наведе, за да го вземе. Беше парченце дърво е формата на дъга. В единия му край имаше дупчица. Тя извади найлонов плик и внимателно постави находката си в него.
Между дъбовия паркет и Юхан Рока се намираше почти сплесканият дунапренов матрак. Погледът на Рока се плъзна по кашоните е покъщнината, сложени до мястото, където спеше, и той изруга, че още не беше подредил дома си.
До него лежеше мобилният телефон, но слабата надежда се срина в момента, когато той видя, че единственото получено съобщение е от Виктор Бергман. То съдържаше иконка на полицейска палка, последвана от друга на червени устни, а след това три въпросителни. Той изтри есемеса и в същото време пъхна ръка в гащите си и помисли за предната вечер. Анхелика Фернандес. Беше имал възможност да я вкара в леглото си. Да задоволи нуждите си сто пъти подред. Вместо това си беше тръгнал. Тя се беше приближила някак прекалено много до него, а той не знаеше какво да прави. Всъщност се гордееше със себе си. За разлика от друг път, мозъкът му беше надделял на всички инстинкти.
Той стисна члена си и изведнъж усети, че се мрази, защото беше позволил тази единствена възможност да възникне точно снощи. Дори само от мисълта за настойчивостта на Анхелика получи силна ерекция. За миг се почувства принуден да разтовари напрежението ръчно, но вместо това отново отправи предизвикателство към пулсиращия си приятел и се надигна от леглото.
Сложи ръце отзад на кръста си. Четири часа върху матрак бяха равни на смърт за гърба. Той се протегна и усети, че не изпитва последствия от питиетата, които беше излял в гърлото си предишната вечер, но има нужда от душ. И храна.
Отиде в кухнята и се приближи до хладилника. Той дори не беше включен. На вратата е магнити бяха закачени няколко снимки и изрезки от вестници. Вероятно предишният обитател ги беше забравил. Рока ги остави да си седят, но ги намести. Когато погледът му падна върху пожълтяла изрезка от „Худиксвалс Тиднинг“, Рока се засмя. Момчетата от футболен клуб „Странд“, набор 1974-а, застанали за отборна снимка, след като бяха спечелили някакъв турнир. Двамата е Виктор стояха на задния ред и се опитваха да си придадат вид на световни шампиони. Но когато след това погледът му се спря на радостното лице на Монс Сандин, смехът му секна.
Рока отиде до кухненския прозорец. Домът му беше една от очарователните дървени къщи, накацали нагъсто една до друга на хълма над пристанището и железопътната линия на Худиксвал. Всички, които видеха гледката, я намираха за поразително красива. За него точно в този момент тя беше много повече. Може би махмурлукът все пак се обаждаше, защото от тъгата очите му засмъдяха и той преглътна заседналата като буца в гърлото му носталгия. Неговият град. Толкова добре познат до най-малкото ъгълче. Но въпреки това нов. След двайсет години той отново беше негов дом.