По средата на финалната отсечка фаворитът изпревари останалите с няколко дължини. Урбан погледна към жокея на Уейт-тил-ю-уин. Той седеше спокойно в двуколката и хвърли поглед надясно през рамо. Трябваше да изглежда по-отчаян, помисли Урбан. Нали беше заклещен, а конят въобще не беше показал какво може. Вероятно се беше предал. Невъзможно положение.
Още един поглед към закритата част на трибуната. Да. Оживление. И костюмарите се бяха надигнали. Размахваха квитанциите си за залози.
Финалът наближаваше. Край перилата се събираха все повече играчи. Крещяха, подскачаха и правеха всичко по силите си, за да помогнат на фаворита да спечели. Урбан усети побутвания и отдясно, и отляво.
Още петдесет метра. Жокеят зад фаворита размаха камшика си, за да накара коня да ускори ход. Животното започна да бяга с по-широки крачки и главата му заподскача в такт с все по-бързите движения на предните крака. Щеше да спечели. Беше ясно.
Тогава дойде моментът. Урбан долови едно движение в периферията. Един кон отметна глава нагоре, а жокеят дръпна юздата, за да го отклони настрани. Галоп. Той извади коня от надбягването колкото можа по-бързо, за да не пречи на другите, а след това всичко се разви светкавично. Празното място, което се беше отворило след галопиращия кон, се зае от един от конете на вътрешни позиции. Кобилата на Урбан. Тя се втурна стремглаво да догони водача. Нищо не препречваше пътя й. Две дължини преднина. Сърцето на Урбан биеше все по-бързо и му се зави свят.
Още двайсет метра. Един до друг. Инстинктът за победа на фаворита беше по-силен от обичайното и той отказваше да се предаде. Но жокеят зад кобилата на Урбан трябваше само да я подкани за последен път, за да започне да бяга още по-бързо и буквално да остави всички конкуренти зад себе си и да щурмува финалната линия.
Урбан затвори очи. Виковете и подскоците около него престанаха. Разнесоха се ругатни, но скоро и те утихнаха.
— Какво бягане само. Откъде, по дяволите, знаеше, че кобилата ще спечели? — попита мъжът и поклати глава. После и той си тръгна.
Урбан си помисли, че беше съвсем очевидно. Съвсем естествено. Той си пое дълбоко въздух и се обърна с гръб към пистата. Вдигна поглед. В топлото, осветено с жълта светлина помещение всички пак бяха седнали. Освен на една от масите. Там цареше оживление. Очевидна радост. Явно той не беше единственият, който беше съзрял възможността. Той се усмихна сам на себе си и стисна квитанцията за залога в ръката си. Трийсет пъти по десет хиляди крони. Тръгна към гишетата, за да си получи печалбата.
Пред касите нямаше опашка. Нищо чудно, след като победителят беше спечелил при коефициент трийсет.
— Човек би могъл да си помисли, че победителят е бил ясен предварително — каза той с усмивка на младата жена на гишето. — От мен нищо не може да се скрие, още при загряването видях, че конят е страхотен — продължи да се хвали.
Жената на касата го огледа продължително с яркосините си очи, докато пъхаше квитанцията в машината. Устройството избръмча, когато прочете цифрите и чертичките на малкото листче.
— Честито — каза тя и се усмихна. — Но тук на хиподрума не изплащаме толкова големи суми. Трябва да попълним един от тези формуляри — удостоверение за печалба.
Тя му подаде един кочан. На предната страна имаше снимка на два коня, които пробягваха финалната отсечка. Честита печалба! пишеше по диагонал върху снимката.
— Оставете ми един екземпляр, а другия го занесете в банката и ще ви изплатят парите — каза жената.
Урбан взе удостоверението за печалба и тръгна бързо към изхода. Ако се беше обърнал, щеше да види, че синеоката жена беше взела мобилен телефон, за да набере един номер. Когато го доближи до ухото си, тя вдигна поглед към остъклената част от трибуната.
Евелина Улсдотер обожаваше този хотел. Той се намираше във вътрешен двор до пешеходната улица „Борго дели Албици“ в централните части на Флоренция. Насред гъмжащия от хора град, но въпреки това тих, скрит и изолиран. Тя лежеше и с удоволствие наблюдаваше фреската на сводестия таван. Сама във Флоренция, отново. Сама и свободна? Но коя беше тя без Юханес? Без прегръдката му, която й вдъхваше сигурност и където тя винаги се връщаше, макар и против волята си? И коя беше тя, без да търси нечие одобрение?
Стана и влезе в банята.
— Какви ги вършиш всъщност? — попита отражението си в огледалото.
Лесно беше да намери одобрение. Трябваше само да изпрати един есемес и когато кацна на летището в Пиза, не устоя на изкушението. Нуждата беше силна.
— Постъпваш правилно — каза тя на себе си. — Заслужаваш го.