Рока се засмя и обгърна врата му с ръка.
— Два месеца. Не две седмици. Но благодаря, че проявяваш разбиране към моите нужди.
Той се наведе напред и целуна Виктор по обръснатата глава.
Тази вечер в „Госип“ имаше не по-малко посетители от предишния път, ако не и повече. Много стари приятели. От отбора по хандбал. От футболния отбор. От лудориите. Той отговаряше на въпросите им.
— Да, върнах се в Худиксвал.
— Да, истина е. Полицай съм. Нямаше да предположиш, нали? Намигване с едното око.
— Да, все още търсим извършителя.
— Да, ще пийнем по чаша малко по-късно.
От колоните бумтеше електронна музика, а Рока се оглеждаше за Анхелика Фернандес. Не след дълго я откри в тълпата. Говореше с друга жена, която изглеждаше на нейната възраст. Рока се приближи до тях и потупа Анхелика по рамото. Приятелката й се представи и дискретно се отдалечи.
— Да започнем ли оттам, където спряхме миналия път? — попита той.
Анхелика се обърна бързо с толкова пронизващ поглед, че той отстъпи крачка назад.
— Ти не си в ред. Наясно ли си как завърши последната ни среща?
— Ще бъда честен с теб. Не знаех как да се сдържа да не те изям цялата. Това е причината, нищо повече.
Рока разтвори отчаяно ръце.
Анхелика го изгледа. С хладен поглед. С гневен хладен поглед. Но после хладината беше заменена от топлина.
— Не приличаш на никого, когото познавам. — Тя се усмихна. — Харесваш ми по някакъв странен начин.
— Имам късмет значи. — Рока се засмя.
— Ела. Да отидем на бара долу — каза тя.
Той слезе по спираловидната стълба след Анхелика и свиха право надясно, където се намираше един от баровете. Тя се плъзна гъвкаво на един стол и придърпа един от другите за Рока. После махна на бармана да им сервира две чаши червено вино.
— Окей, полицайче. Докъде бяхме стигнали? Какво всъщност правиш тук? В Худиксвал?
Той се настани удобно на минималната възглавничка на стола.
— От осем години съм полицай. Пробвал съм се на много длъжности, но усещам, че искам да се занимавам с разследвания.
— И искаш да напуснеш Стокхолм, за да работиш в малкия Худиксвал? — Анхелика повдигна вежди.
— Честно казано, Стокхолм ми омръзна. Високомерието. И в работата, и в личните отношения. Освободи се място в отдела за тежки престъпления, кандидатствах и го получих.
Той я погледна. Изучи я подробно. Скулите й бяха високи, а надолу лицето й се стесняваше и завършваше с волева брадичка. Устните й бяха плътни и леко навлажнени. Кожа като кадифе в полумрака, но Анхелика изглеждаше страхотно и на ярка дневна светлина. Той беше сигурен в това.
— Мисля, че работата тук ще отговори на нуждите ми — каза той бавно след това.
— Винаги ли става на твоето? — попита тя и отпи от виното, като го погледна право в очите. Той отново забеляза онзи блясък от нещо неразгадаемо в очите й.
— Повечето пъти всъщност — отговори той, като опита да се престори на скромен. Някак му се струваше, че това е точно отговорът, който тя иска.
Рока отпи три големи глътки от виното и погледна часовника си. Дванайсет и петнайсет. Само два часа, докато затворят. Много от хората в заведението бяха на градус. Алкохолът, който беше изпил тази вечер, не му се беше отразил. Но влиянието на Анхелика върху него беше много силно. Това го тревожеше, но не можеше да контролира чувството. Мислите му бяха прекъснати, когато Анхелика хвана ръката му.
— Знаеш ли какво? Не искам да спя у мама и татко тази нощ.
Тя въздъхна и издаде леко напред долната си устна. Гласът й изразяваше едновременно констатация и молба. Бащинският му инстинкт се задейства, без той да се замисли. Малката Анхелика. В същото време копнежът в очите й не можеше да се сбърка. От корема към гърдите му се разля гъделичкаща топлина.
Той осъзнаваше с все по-неумолима сигурност какво щеше да се случи. Но честно, какво виждаше тя у него? Приятеля на баща й от детството. Мъж на средна възраст, нездравословно позакръглен. С интелект, който наистина беше по-развит отколкото при повечето, но мислите прекалено често завършваха с твърде безцеремонни изказвания. Тя. Божествено красива. На деветнайсет години, както му подсказваше набитото му око. Може би дори по-млада. Имаха поне двайсет години разлика. Донякъде против волята си той призна пред себе си, че намираше тази подробност за изключително привлекателна. Но реши да направи храбър опит да предотврати онова, което очевидно беше на път да се случи. Но само един опит. Скромен.
Яна Вайсман затвори вратата откъм седалката до шофьорската в колата си и натисна бутона на дистанционното, за да заключи. Беше се наложило да заведе Ардженто на ветеринар, състоянието му се влошаваше все повече и тя не искаше да чака до следващия ден. Тъй като най-близката клиника, която работеше нощем, се намираше в Сундсвал, й беше отнело два часа да отиде и да се върне.