С котешката клетка в ръка тя прекоси гаража в посока към вратата. Когато стигна до средата на помещението, спря и погледна към колата. Луминесцентното осветление се отразяваше в черния лак. Колата й се ширеше толкова гордо, по-голяма от всички останали в гаража. Колата на татко. Германско чудовище. Всеки с вкуса си. И както винаги, когато я караше, изпита тъга. И гняв, че не й беше останало друго, освен една лъскава каросерия върху двигател V8. Тя обърна гръб на колата, мина през вратата и забърза към улица „Луцгатан“.
Когато влезе в къщата, остави котешката клетка на леглото и отвори вратичката. Легна си и усети, че й е студено. Ардженто изпълзя от клетката и се настани под мишницата й, точно както правеше всяка вечер. Яна зави себе си и котарака с бяло вълнено одеяло. Когато той започна да преде, тя усети лека вибрация отстрани. Ардженто дишаше по-бавно от обикновено и по-тежко. Туморът превземаше слабото телце и този път ветеринарят не й беше дал избор. Евтаназия — това беше най-настоятелната му препоръка. Тя още не беше казала нищо на колегите си, но скоро щеше да бъде принудена да им каже.
Яна сложи ръка на челото си и установи, че е топло. Не можеше да си спомни кога последно е боледувала, но сега със сигурност изглеждаше, че се разболява.
Тя се наведе напред и опря бузата си до котарака. Сега и двамата бяха болни. Болестта на Яна вероятно щеше да премине за няколко дни, но не и на Ардженто. Вече два пъти го бяха оперирали. Последния път възникнаха усложнения и се наложи той да остане няколко нощи в болницата за домашни любимци. Яна седеше до клетката и бдеше във всяка свободна минута. Лекарите изразиха надежда въпреки усложненията и котаракът наистина се възстанови.
Тя го погали по главата и си спомни първия път, когато го видя — светлосиво малко създание с големи уши. Откри го в развъдник в Ню Йорк преди дванайсет години и не можа да се откъсне от него. Вносът й струваше общо петдесет хиляди крони. Най-добрата й приятелка, Катажина, не повярва на ушите си. Толкова много пари за един котарак. Но в този случай решението си заслужаваше и последната крона, като се има предвид колко любов й беше дал котаракът.
На Яна й беше трудно да осъзнае думите на ветеринаря тази вечер и беше помолила за още няколко дни с Ардженто. Имаше нужда да се сбогува с него. Ветеринарят се съгласи неохотно да предпише обезболяващо, за да намали страданието на животното през последните му дни. В замяна настоя Яна да се върне следващата седмица, за да приспят Ардженто.
Тя се опита да се отпусне. Ставите я боляха и някакво боцкане в носа й пречеше да се съсредоточи. Разболяваше се сериозно. Започна да й святка пред очите и тя ги затвори. Блещукането не изчезна, а по-скоро се усили.
Тя затвори очи и вдиша дълбоко няколко пъти. Опита да придаде колкото можеше повече тежест на тялото си. То започна бавно да се отпуска и мислите й полетяха. Но точно когато беше на път да заспи, той отново се появи — отблъскващият образ на Хена. На пода, сред кръвта. Онази необяснима усмивка. Яна се сепна, когато видя, че очите на Хена бяха отворени. Всеки момент щеше да каже нещо.
„Ти знаеш кой е.“
Яна се изстреля като пружина и погледът й зашари из стаята. Тя стисна чаршафа с ръце и закрещя с пълно гърло. После плачът я надви, но когато осъзна, че картината, която беше видяла, не беше реална, успя да се успокои. Високата температура й беше погодила номер, но въпреки това беше неприятно.
Тя погледна към Ардженто. Погали го бавно от едната страна, а после пак си легна. Затвори очи. Задиша. После сънят постепенно я победи.
19 септември 2012 година
Ако затворя очи, го виждам. Усещам миризмата.
Ние сме в комуната. Лято е. Топло и светло. Поне навън.
Но мястото, където аз съм се скрила, е тъмно, а пръстта на пода е влажна и студена. Прилича на зимника на баба, макар и не съвсем. Ни най-малко, като се замисля.
Защото тук няма жълти картофи в дървени щайги, нито пък моркови.
А къде е баба? Белокосата ни баба, която ни държи за ръцете и пита дали искаме ягодово сладко на палачинките. Нея я няма.
Тук няма нищо мило.
Никой не знае, че съм тук. Никой не знае, че виждам. Виждам всичко от скривалището си.