Виждам, че злото е дошло под формата на едри, силни, татуирани ръце, боядисани от дима и изсушените листа. Едри, силни ръце, които правят каквото си искат с малкото телце.
Искам да затворя очи, но не го правя. Не искам да гледам, но въпреки това го правя.
Виждам две малки очи. Малки като моите. Толкова добре познати. Този път те срещат ужасено моите в тъмнината, вместо да отвърнат с радост на погледа ми в игрите на светло.
Цип на дънки. Дънките на злото.
Нещо не е наред, знам. Чакам да чуя вик, но той не идва, само слабо скимтене, последвано от тих плач.
Трябваше да избягам по-рано, но едва сега намирам сили.
Бягам. О, как само бягам. Далеч оттам.
Но не мога да избягам от видяното. То ще ме преследва завинаги.
Юхан Рока и Анхелика Фернандес се бяха усамотили на един диван. Тя се сгуши до него и той усети топлината на нежното й тяло.
— При мен всичко е още по кашоните…
Той изчака, а тя пъхна ръката си в неговата.
— Аз мога да спя на пода — отвърна Анхелика, а десният й крак се плъзна по неговия и тя го яхна. Погали го бавно по избръснатия череп, като в същото време наклони глава настрани и му хвърли още един от онези неразгадаеми погледи, от които очевидно имаше неизчерпаем запас.
Той обгърна талията й с ръка. Предпазливо. Погледна я право в очите и каза с престорена сериозност:
— Анхелика. Не бива. Та ти си дъщерята на Стефан, по дяволите.
— Точно в момента въобще не ме интересува чия дъщеря съм. А и татко така или иначе не може да ми каже какво да правя, аз сама взимам решенията.
— Не мога да ти позволя да спиш при мен. Колкото и да ми се иска.
Тя стъпи на пода, взе обувките си с едната ръка, а с другата хвана ръката на Рока. След няколко секунди колебание той стана и я последва.
— Скоро приятелят ти, барманът, сигурно ще се присъедини към нас — каза той.
— Не вярвам да посмее да се разправя с полицай.
— А ти ще посмееш ли?
Той й се усмихна и намигна. Нямаше повече сили да се съпротивлява.
— Мен не ме е страх от никого. Чакай тук.
Анхелика вдигна ръка и забърза към малкия бар. Започна да говори с една жена на нейната възраст, която явно познаваше. Жената пъхна ръка в джоба на панталоните си и извади нещо, което подаде дискретно на Анхелика. Тя забърза обратно към Рока.
— Готово — каза победоносно и му показа ключ. — Сега няма нужда да се тревожиш, че дъщерята на Стефан ще спи при теб.
Тя го хвана за ръка и го поведе към спираловидното стълбище. Той започна да подозира къде отиват. Качиха се по стълбите, за малко се спряха най-горе, докато изчакваха тълпата да се поразреди, за да минат. Продължиха по пътя си към „Стадсхотелет“, който се намираше до „Госип“. Минаха по коридор с изтъркан син мокет и стаи от двете страни. Анхелика спря до вратата в дъното, сложи ключа в ключалката и го завъртя. Рока погледна през рамо. В другия край на коридора се виждаше тълпата от гости в нощния клуб. Някой се спря и хвърли поглед към тях.
Не приличаше ли на татко Фернандес?
За първи път Рока се замисли колко хора са ги видели. Горе-долу толкова щяха и веднага да се досетят какво са намислили. Но той реши да не им обръща никакво внимание. Точно в момента.
Той прекрачи през прага и влезе в стаята след Анхелика. Навсякъде имаше дрехи — по пода и мебелите. Двойното легло не беше оправено. Една лампа върху едно от нощните шкафчета разпръскваше приглушена светлина. Рока се обърна към Анхелика, която беше седнала откъм късата страна на леглото. Тя започна да се измъква малко по малко от ластичната рокля.
Нямаше нужда от сутиен, забеляза Рока, и в светлината от лампата той видя нейната гола, мургава кожа. Искаше веднага да отиде при нея, но се овладя и остана там, на един-два метра разстояние, като я наблюдаваше.
— Наистина си красива — изрече. Сякаш се беше съмнявал.
Той направи последните и решаващи крачки към нея. Коленичи. Погледна я в очите, като хвана коленете й и разтвори краката й. Плъзна пръсти нагоре по меката кожа. Докосна нещо топло и гладко. Пъхна ръката си още по-навътре във влажната цепка и чу лекия й стон.
— Вече няма връщане назад. Разбираш, нали? — прошепна Рока и се вгледа в очите й.
Анхелика отмести ръката му и го накара да се изправи. Нейната ръка намери чатала му и твърдата издутина, която се беше образувала в панталоните му още първия път, когато погледът му срещна нейния. Зави му се свят. Тялото му беше наредило на кръвта му до последната капка да се събере спешно между краката му. Той беше много благодарен за това, въпреки че за секунда му се стори, че ще загуби съзнание.