Диванът беше неописуемо удобен. Колкото можа по-дискретно, тя пъхна ръка под широкия пуловер и разкопча панталоните си, а после се облегна. Вдигна глава и започна да наблюдава случващото се във фоайето. Една жена се регистрираше. Друга се загърна с вълнено палто и си сложи твърде големи слънчеви очила, след което излезе от хотела и се потопи във флорентинската вечер. Евелина се запита какво ли крие зад тъмните стъкла.
Тя изпразни чашата с пенливото питие, а после затвори очи и остави мислите си да поемат в предпочитаната от тях посока. Обратно към вчерашния ден. Тя искаше още. Отново да бъде изпълнена от него. Вече беше забравила, че Мануел Батиста носеше странен медицински препарат в джоба си.
Внезапно мислите й се отклониха към Юханес, който управляваше лодки и печелеше пари на Карибите. Едва доловимо угризение прелетя като снаряд през съзнанието й. Толкова незначително, че лесно го пренебрегна. По-силно угризение я обзе, когато осъзна колко дребни всъщност са скрупулите й.
Тя затвори компютъра. Нямаше как да се измъкне от вечерята, беше принудена да го признае пред себе си. Един нов тоалет сигурно щеше да направи преживяването по-поносимо. Знаеше, че най-любимият й магазин на света е отворен до късно. Той се намираше само през няколко пресечки, до катедралата. С нови дрехи и малко грим щеше да се превърне в социалната си версия. Онази Евелина, която всички модни къщи искаха да наемат. Която оправдаваше неприлично високата си заплата.
Тя извади мобилния си телефон. Беше сложен на безшумен режим и не беше забелязала, че е получила няколко съобщения. Едно от Юханес, който искаше тя да му се обади. Не сега. Друго беше от майка й, която питаше как върви работата. В момента не желаеше да говори с майка си. И ново съобщение от същия непознат номер като предишния път:
Ако ти искаше, това никога нямаше да се случи. Вече е прекалено късно.
Тя потрепери. Думите й се струваха някак притеснителни. Отвори страницата на един телефонен указател и въведе цифрите. Никакъв резултат. Замисли се дали да не отговори на подателя, но не й се разправяше. А и не можеше да губи време за човек, който не внимава на какъв номер пише. Тя стана от дивана и излезе от хотела. На дневен ред бяха новите дрехи.
Яна Вайсман се беше съгласила против волята си да се срещнат пред апартамента. Но сега седеше тук и се чувстваше абсолютно не на място. Според приятелката й Катажина ресторантът беше вдъхновен от Ню Йорк. Подова настилка от шлайфан бетон и стени, облицовани с бели фаянсови плочки. Менютата бяха написани на старовремски плочи за писане, и то преднамерено небрежно. Ресторантът беше известен с ястията от сезонни продукти от близки ферми и с някои вносни специалитети.
Въпреки че Катажина живееше в Стокхолм, тя беше по-добре осведомена за новостите в Худиксвал от Яна. Самата Яна беше виждала ресторанта само отвън, когато беше минавала покрай него по време на кросовете си.
Катажина беше най-близката приятелка на Яна, всъщност единствената й приятелка. Бяха се запознали в училище. И по-точно в интерната. Виждаха се рядко, но пък се чуваха често по телефона. Понякога Катажина идваше на гости в Худиксвал, най-често по собствена инициатива като този път
— Как е Ардженто? — попита тя.
— Не е добре. Вече нямам избор. Запазих час при ветеринаря.
Яна се изкашля в сгъвката на лакътя си.
— Разбирам, че ти е тежко. Трябва да си повтаряш, че така е най-добре за котарака.
— Опитвам се.
Катажина срещна погледа й. Яна си помисли, че тя вижда направо в душата й. Че вижда умората.
— Би трябвало да си вземеш отпуск — посъветва я Катажина. — Нали обикновено не боледуваш, гледай на това като на знак.
— Не мога. Не знам как се прави.
— Ставаш от стола и излизаш — каза тя и разтвори ръце. — Няма нищо сложно.
„Човек не трябва да се отказва — помисли си Яна. — Само неудачниците се отказват.“ Думите на баща й отекнаха в главата й, сякаш той седеше там вътре. Пред очите й преминаха образи. Тя, с мама и татко вечерят в хола. Официални дрехи и пантофи. Татко, който сядаше откъм късата страна на масата и даваше тон на разговора. Мама, която сядаше до него и не му противоречеше.
— Моя задача е да разреша този случай — заяви Яна и погледна гневно Катажина.
— Сигурно не си единствената в участъка?
— Ами, почти. И съм си обещала да работя, докато не бъде разрешен. — Тя скръсти ръце, за да не проличи, че треперят.
Катажина поклати глава.
— Кога последно взе отпуск?
— Взех си две седмици миналата година.
— Сигурно имаш страшно много натрупан отпуск. Ще отидем на екскурзия. Ще заминем за Аржентина. Или за Перу! — Очите й светеха от въодушевление. Имам приятелка, която организира туристически походи в Гватемала. Избери си каквото искаш. Пари не ни липсват.