Яна се изпълни с гняв. Това не бяха нейните пари. Никога нямаше да станат нейни, абсолютно никога.
— Можеш да се опитваш да ме изкушиш с каквото си искаш. Ще остана тук, докато не намерим доказателствата, чрез които да бъде осъден един извършител — каза тя и гласът й пресекна.
Катажина се облегна на стола и млъкна.
Яна взе менюто.
— Мисля, че разбирам — обади се приятелката й. — И сега ще бъда напълно откровена с теб.
Яна се сви на стола.
— Окей — каза тя.
— Нищо не можеш да скриеш от мен. Знам защо работиш толкова много.
Яна сложи ръце в скута си и ги сключи. Едва се осмеляваше да диша.
— Защото не искаш да спреш и да се вгледаш в себе си — продължи Катажина. — Не искаш да усетиш самотата.
Яна въздъхна дълбоко, но дискретно, и се поизправи.
— Винаги съм обичала да бъда сама — каза, но в същото време истината се прокрадна под кожата й. Всъщност самотата беше жестока, но тя беше единственото състояние, което Яна разбираше напълно. Погледна към Катажина и не можеше да се отърве от усещането, че приятелката й разбира какво всъщност е положението.
— Знам, но има граници. — Катажина се облегна на стола. — Време е да се заемеш с проблемите си. Никога няма да се почувстваш добре, ако не се помириш с родителите си.
— Малко късно си се сетила.
Яна се опита да привлече вниманието на сервитьорката, но тя не я видя. После се облегна на стола. Помисли за погребението на майка си и за това на баща си две години по-късно. Оттогава беше сама. Или пък беше свободна?
— Не се хващай за думите. Искам да кажа, че трябва да поговориш с някого, който може да ти помогне да продължиш напред.
Точно в този момент Яна се замисли дали да не стане и да си тръгне. Катажина нямаше да се откаже. Взе чаша вода, а после погледна към Худиксвалския залив и примигна, за да прикрие напиращите сълзи.
— Слушай, искам да те питам нещо друго — каза Катажина тихо. — Нещо, за което отдавна мисля.
Яна се обърна бързо към нея. Сърцето й биеше толкова силно, че сигурно се чуваше в целия ресторант. Тя видя как Катажина си пое въздух, за да каже нещо, но изведнъж в погледа й се прокрадна лека несигурност.
— Да го оставим за друг път — реши и погледна през прозореца.
Ударите на сърцето й се успокоиха, но вътре в Яна разстоянието до обкръжаващия свят се увеличи.
Часът беше почти осем и половина вечерта, а Юхан Рока вървеше към хотела след вечерята в ресторанта. Студът проникваше под пухеното му яке и той пъхна зъзнещ ръцете си в джобовете. Извади телефона и набра номера на италианския колега, който беше получил от Евроджъст. Не след дълго намериха инспектор, който да проведе разпита. Ако въобще намереха кого да разпитат, разбира се.
Рока беше стресиран. Освен с информацията за Джулия Тереза, разговорът с Каролина не се беше оказал много полезен. Тя само потвърди казаното вече от Монс. Ако НКЛ и съдебният лекар също не откриеха още следи, той не знаеше в каква посока да поеме. Но съвсем скоро се отърси от усещането за безнадеждност. Не беше в негов стил да се отчайва. Проблемът беше само, че не го свърташе, искаше да разреши престъплението тук и сега. В същото време удоволствието от работата идваше от преследването на целта. Да остави любопитството да надделее. Да задава въпросите — и на себе си, и на другите, а после да сглоби пъзела. Надяваше се утре да успеят да открият онази Джулия Тереза.
Рока стигна до „Понте Векио“. Хотелът се намираше там, от другата страна на реката. Повечето прозорци светеха, а зад средния на втория етаж се намираше континенталното легло с топлата му пухена завивка и го чакаше. Но още не се беше успокоил достатъчно, за да се върне в хотела. За сметка на това пък можеше да отиде до книжарницата, която Каролина Вернершон му беше препоръчала. Преди седмица щеше да прозвучи съвсем неправдоподобно, но точно в момента трябваше да се добере до последния брой на „Венити Феър“ — италианското издание.
По пътя към книжарницата осъзна, че няма новини от Виктор Бергман. Обикновено се чуваха всеки ден. Опита да му се обади, но попадна на телефонен секретар. Стори му се странно. Или може би му направи впечатление, защото се чувстваше самотен? Виктор винаги си държеше телефона включен. Той се замисли дали да не се обади на някого от общите им приятели, но вместо това пъхна телефона в джоба си.