Рока продължи по пътя си. Не можеше да си спомни името й дори животът му да зависеше от това.
Синьо-бялата найлонова лента се развяваше на вятъра. Монс Сандин натисна спирачките и спря колата пред портата. Беше принуден да види отново къщата, да я зърне между елите. Бяха минали четири дни от последния път, когато беше минал с колата по същия път през снежната вихрушка с коледни подаръци за децата. За Хена носеше малка, червена кадифена кутийка, в която имаше диамантен пръстен, за да отпразнуват новото си начало. Щеше да стане по-добър съпруг. По-добър баща. Сега, когато кариерата му беше приключила, всички възможности бяха пред него. И все нещо трябваше да направи, за да разведри Хена. Да я измъкне от пропастта, в която беше пропаднала. Тя не беше почитателка на бижутата, ако не бяха правилният вид. Той беше намерил перфектния пръстен. Златен. Широк, но с леко неравномерни ръбове. Диамантът беше четири карата и също неравномерно шлифован.
Нямаше търпение, докато се приближаваше с колата към къщата. Хена и децата му липсваха. Те бяха всичко за него, беше го осъзнал. Притесненията от закъснението му се разсеяха, когато изкачи тичешком стълбите и почука на вратата. За нищо на света не би могъл да си представи какво го очаква зад голямата дървена врата.
Или пък би могъл?
Какво не беше забелязал?
Или какво не беше искал да забележи?
Беше си задал тези въпроси стотици пъти през последните дни, без да намери отговорите.
Той погледна за последен път къщата, а после обърна колата и натисна десния педал. Автомобилът реагира веднага и автоматично премина на по-висока скорост. Монс стисна волана с двете си ръце и се държеше здраво, когато даваше газ на всеки завой. Помисли си, че ако някой идва насреща, ще се сблъскат. Тази мисъл го предизвика и той предизвика себе си още повече. В огледалото за обратно виждане забеляза как снегът се завихря зад колата. Пътуваше към центъра на Худиксвал, но нямаше ни най-малка представа къде всъщност отива. Мисълта да се прибере при родителите си и да се срещне с децата го потискаше. Дъщеря му вече не искаше да разговаря с него. Беше се затворила в себе си. Психоложката казваше, че това било обичайно поведение при деца, подложени на травматично преживяване. Той не знаеше как да подходи и вместо да спечели доверието й, я отблъскваше. Плашеше се от собствената си неспособност, но не можеше да спре чувствата, които надделяваха.
Той погледна с крайчеца на окото си към мобилния телефон, който лежеше на съседната седалка. Мълчанието му през последните дни беше плашещо. Освен когато се обаждаха наглите журналисти, разбира се. Наистина му се бяха обадили Петер Кранс и още няколко приятели. Най-добрите му приятели. Поне те се осмеляваха да се обадят и да го попитат как е. Но обикновено телефонът му иззвъняваше поне двайсет пъти на ден, а получените есемеси бяха поне двойно повече. Стари приятели, нови приятели, треньори и агенти. Всички искаха да разговарят с него, да се срещнат с него. Сега телефонът мълчеше. А и самият Монс нямаше желание да се обади на никого. Не знаеше какво да каже. Не издържаше да слуша състрадателните коментари на хората или мълчанието им, когато не знаеха какво да кажат. Той стисна волана още по-силно. Все нещо трябваше да направи, след като нервността и самотата бяха започнали да завладяват живота му.
Мислите за Хена, за времето, което бяха прекарали във Флоренция, и за бъдещето се въртяха безразборно в главата му и не можеше да ги подреди. Да, щеше да дойде ден, когато всичко щеше да е улегнало и да започне така нареченото ежедневие. Но как щеше да изглежда то?
Всички приятели мислеха, че е лесно. Че трябва само да избере някое от предложенията. Разбира се, те имаха право, предложения не му липсваха. Но кое беше най-доброто? В миналото агентът му преценяваше. Нямаше нужда Монс да решава сам. Само трябваше да подпише онова, което беше най-доходно и най-благоприятно за търговската марка „Монс Сандин“. Сега трябваше сам да избере.